Когато се случи, вниманието се насочи на другаде. Онези, които се бяха намесили, щяха да наблюдават развръзката — приемаха го като свой дълг. Но имаха достатъчно време да се приготвят.
На Земята хората строяха зикурати в чест на тяхното слънце, което все още смятаха за бог. И все пак съдбата им вече беше подпечатана. Или поне така вярваха онези, които се бяха намесили.
27
Тенекето
Шивоун уреди да се срещне с Бисиса в „Лондонския ковчег“, старата зоологическа градина в Риджънтс Парк.
Трябваше да се върне от Ливърпул за срещата. Беше отишла там при новия премиер-министър на Евразия в неговия бункер, както го наричаха всички, огромен нов подземен правителствен център, вкопан в масивната бетонна крипта на величествената католическа катедрала на града.
Стигна до първата преграда на магистралата след Сейнт Олбанс, все още на трийсетина километра от центъра. Обратният пъти бе отнел около осем часа. Допреди две години с бърза самоуправляваща се кола щеше да го измине за три, при това без да вдига повече от разрешената скорост. Ала оттогава Лондон се беше превърнал в крепост.
В този горещ септемврийски ден на 2041-на столицата бе опасана с няколко кордона. Най-външният се състоеше от барикади, телена мрежа и капани за танкове, стигащи от Портсмут до южния бряг през Ридинг и Уотфорд и покрай Челмсфорд до източния бряг. Флотът контролираше достъпа откъм морето и реката също толкова строго и в небето постоянно патрулираха самолети на КВВС. Даже на първия пункт Шивоун трябваше да чака цял час, докато сканират идентификационния й чип, ретината и чипа на автомобила й: може и още да се радваше на доверието на премиер-министъра, но в тези все по-параноични времена никой не преминаваше свободно.
Така и трябваше. До бурята оставаха седем месеца и вече имаха сериозен проблем с бежанците от по-малките градове и провинцията. Лондон бе привлекателен център на Великобритания от 1066-а, когато норманският завоевател беше наложил жестоката си власт над дотогавашното кралство на саксите от новия Тауър. Всички знаеха, че в последните дни половината от населението на Южна Англия ще избяга там, сякаш привлечено в грамаден канал. Оттук и няколкото реда бариери.
Докато чакаше, Шивоун видя, че от Сейнт Олбанс се издига гъст черен дим. Аристотел я осведоми, че идва от огромна клада, главна атракция на безумен празник на мястото на отдавна изчезналия римски град Веруламий. С напредването на времето повечето хора продължаваха да се държат сравнително добре, за огромно облекчение на властите. Но имаше някои, които мрачно се наричаха Господари на последните дни — и се държаха и празнуваха така, сякаш го вярваха.
Кладата в Сейнт Олбанс беше запалена противно на всички закони за защита на околната среда естествено, но мнозина вече не се интересуваха от това, не и щом всичко бездруго щеше да изгори само след седем месеца. Същото се наблюдаваше и в по-широк мащаб — пресушаваха петролни кладенци и полета с природен газ, безразборно изхвърляха във въздуха и морето отровни вещества.
Другият симптом на ширещото се безумие бяха замразяванията.
В Ливърпул Шивоун беше докладвала за влиянието на новата мания в Съединените щати: така наречените хибернакули — огромни криогенни подземни крипти за богаташи. Тези бегълци от действителността се опитваха да прескочат слънчевата буря и да избягат в по-добро бъдеще. Хибернакулите ставаха все по-популярни въпреки медицинските съвети, че процесът на замразяване сигурно ще се окаже неуспешен — а и никой не можеше да гарантира непрекъсната електрическа енергия по време на бурята, поради което в бъдеще можеше да се размразяват трупове. Освен това даже системата да се окажете технически функционираща, къде беше моралът да избягаш от настоящето и да оставиш другите да чистят кашата, а после да се „върнеш“, когато страшното премине, за да прибереш наградата? „Крионавтите“ определено нямаше да бъдат посрещнати с отворени обятия, дори според най-оптимистичните прогнози. Шивоун мрачно си мислеше, че ако цивилизацията се разпадне, хибернакулите най-вероятно ще послужат на изгладнелите оцелели като складове за замразено месо…
Тази лудост привличаше вниманието на медиите, но за щастие още се срещаше рядко. И въпреки че тези последни дни бяха свидетели на много глупост и корист, имаше и достойнство. Повече хора се опитваха да спасят онова, което обичаха, отколкото да унищожават всичко в сетно безумие — проекти като Лондонския купол бяха залети от доброволци. Както можеше да се очаква, мнозина търсеха утеха в религията, но малцина ставаха фанатици като онези, които бяха убили Мириам Грек. Повечето с тиха сериозност се молеха на своите богове в строгата красота на катедрали, джамии и храмове или просто в уединението на собствените си души.