Междувременно романтичната трогателност на края водеше до разцвет на изкуството — по целия свят с шеметна настойчивост се твореше литература, живопис, скулптура и музика. Беше време за елегии.
Ала изглежда, че пред лицето на мрачното бъдеще много хора изпитваха по-дълбока тъга. Световното население бързо намаляваше. Наблюдаваше се пик на самоубийствата, но много по-тъжна бе новината, че броят на новородените рязко намалява. Не беше време да създаваш деца: някои религиозни ръководители дори твърдяха, че е грях да раждаш деца точно сега, защото детето, което не съществува, не може да страда.
Намаляващият брой на населението обаче нямаше да промени нищо преди деня на слънчевата буря. Всичко зависеше от щита, както и по-рано.
През септември 2041-на, само седем месеца преди бурята, строежът на щита ужасяващо изоставаше, както винаги, и въпреки това напредваше. Политическите господари на Шивоун в евразийското правителство искаха безкрайни факти, цифри, графики на Гант, показващи постигнатия прогрес, диаграми на критически пътища, демонстриращи пречките — и някоя и друга снимка на изумителната, голяма колкото Земята структура, растяща в орбита.
Каквото и да говореше обаче, нямаше голямо значение, защото политиците не можеха да променят нищо, вече не. Мириам Грек беше постъпила правилно. Бързата й намеса бе осигурила световната политическа инерция, от която се нуждаеше проектът. След като самата тя беше пометена от вихъра, през октомври 2040-а нейният наследник, бившият й заместник, когото припряно бяха издигнали на мястото й, бе претърпял съкрушително поражение от противници, издигнали мъгляви лозунги против строежа на щита. Но точно както беше предвидила Мириам, след изборната победа за всеки премиер-министър щеше да е политически невъзможно да спре строежа. Една и съща логика действаше както в Евразия, така и в Съединените щати.
Новият премиер-министър обаче не бе харесал Шивоун. Тя очевидно продължаваше да е ключово звено в комуникационната и ръководната верига, свързваща земята с орбита. Но вече не принадлежеше към неколцината фаворити. Това напълно я устройваше. Беше време за запретване на ръкавите, а не за целуване на политически задници. Пък и колкото по-малко се срещаше с политиците, толкова по-малка вероятност имаше да й попречат.
След Сейнт Олбанс мина през още няколко барикади. Накрая, след сложни маневри в града, стигна до последната бариера. Това беше Кемдън Гейт, един от десетте основни входа, разположени по обиколката на самия Купол.
Докато чакаше на опашка, любопитно се взираше напред — не бе влизала в Купола от тази посока. Яркооранжев, осеян с прожектори и въоръжени наблюдателни постове, порталът се издигаше като римски развалини над ежедневието от къщи и магазини. Облата повърхност на Лондонския купол потъваше в меката синева на небето над него.
Естествено Куполът още не бе завършен — последните плоскости щяха да бъдат монтирани в последните часове, за да не се налага градът да живее дълго без слънчева светлина. И все пак, дори сега, огромният скелет изглеждаше поразително. Шивоун всъщност не виждаше много от него, защото се намираше прекалено близо до хоризонта на грамадната сфера. Жалко, помисли си тя, че това най-велико архитектурно постижение на Великобритания нямаше да се вижда от земята: както екипажът на „Аврора 1“ разочаровано бе отбелязал, много от забележителностите на Марс бяха прекалено големи, за да се видят отблизо.
Но ако го погледнеше от въздуха, човек веднага осъзнаваше колко величествена постройка е. Основата му представляваше почти идеален кръг с диаметър около девет километра и център на Трафалгар Скуеър. Куполът покриваше Тауър в източния край на старата римска градска стена, а на запад обхващаше Уестенд, минаваше през средата на Хайд Парк и съвсем леко се разширяваше, за да включи музеите Албърт Мемориъл и Саут Кенсингтън. На север Куполът щеше да защити Кингс Крос и Риджънтс Парк, закъдето сега пътуваше Шивоун, а на юг прекосяваше реката към кварталите Елефънт и Касъл. Струваше й се уместно, че Куполът ще защити част от самата Темза, вечната душа на града.
Всеки лондончанин с типично весела непочтителност наричаше този невероятен архитектурен триумф Тенекето.