Накрая я пуснаха да мине през портала. Пътните знаци я предупредиха да включи фаровете.
Гледката във внезапния сумрак под Купола бе удивителна. Носещите колони се издигаха от земята като стройни дървета, нелепо израснали от почвата на лондонските къщи и блокове, офиси и катедрали, министерства и дворци. Небето горе тъмнееше от скелета и подпори, замъглени от височината. Хеликоптери и цепелини летяха точно под облия покрив. Всичко това се осветяваше от снопове водниста слънчева светлина, преминаваща през отворите в Купола. Имаше нещо от атмосферата на огромни антични руини, място с колони и изящни силуети, останки от изчезнала империя. Ала навсякъде се издигаха кранове като динозавърски скелети и строяха ли, строяха. Това наистина беше почти пророческо надзъртане — само че не в миналото, а в бъдещето.
Предвижданията за действието на щита, дори най-оптимистичните, все още бяха несигурни и изобщо не беше ясно каква полза ще има даже от такива солидни защитни средства като Купола. Но такива проекти бяха проява колкото на сериозните граждански усилия, толкова и на народната водя. Шивоун се надяваше, че ако светът преживее слънчевата буря, Тенекето или поне неговият скелет ще остане невредим като паметник, показващ на какво са способни хората, стига да работят задружно.
Тя продължи да шофира в изкуствения здрач и се съсредоточи върху пътя, без да обръща внимание на това небе, сътворено от човешки ръце.
28
„Лондонският ковчег“
Днес „Лондонският ковчег“ пустееше. Кози се катереха по своите бетонни планини, пингвини се плацикаха в боядисани в синьо плитчини, пъстри птици пееха пред публика, състояща се само от техните гледачи и Шивоун. Не бе време за зоологически градини.
Ала Бисиса беше тук. Шивоун я намери в залата на приматите, сама, с чаша кафе в ръка. В една широка покрита яма няколко шимпанзета спокойно се отдаваха на обичайните си занимания. Старомодната сцена рязко контрастираше на новата анимационна табела, която гордо съобщаваше, че тези същества са Homo troglodytes troglodytes, най-близките братовчеди на човека.
— Благодаря, че дойде — каза Бисиса. — И се извинявам, че те домъкнах тук. — Изглеждаше уморена, бледа.
— Няма нищо. От малка не съм идвала в този зоопарк.
— Просто исках да дойда още веднъж. Тия симпатяги са тук за последен ден.
— Не знаех, че ще ги местят толкова скоро.
— След като са признати за физически лица, шимпанзетата имат пълни човешки права — особено право на личен живот, когато си чоплят носа и се чешат по ребрата. Затова ще ги преместят в малък бежански център, снабден с люлки от автомобилни гуми и банани.
Гласът на Бисиса бе уморен, почти безизразен, и Шивоун не можеше да определи настроението й.
— Ти не го ли одобряваш?
— А, естествено, че го одобрявам. Въпреки че има много неща, с които не съм съгласна. — Тя кимна към един войник, тежковъоръжен и младолик, който патрулираше от отсрещната страна на ямата.
Дебатът за защитата на нечовешките форми на живот от слънчевата буря не се отнасяше само за шимпанзетата, където законът бе сравнително ясен. С наближаването на бурята по целия свят се полагаха усилия за спасяване поне на избрани екземпляри от животинското и растителното царство. Те до голяма степен бяха организирани набързо: под „Лондонския ковчег“ бяха инсталирани грамадни хибернакули за съхраняване на зиготи на животни, насекоми, птици и риби и семена на растения от треви до борове. Що се отнасяше до животните, зоологическите градини вършеха същото вече от десетилетия — от началото на века западните зоопаркове подслоняваха животни, отдавна изчезнали в природата — слонове, тигри, дори един вид шимпанзета.
Разбира се, това общо взето било напразно, твърдяха някои еколози. Макар че разнообразието на живота в хладната облачна Великобритания не можеше да се сравнява с богатството на екваториалните джунгли, дори в една шепа пръст от лондонска градина сигурно имаше повече видове, повечето непознати, отколкото бяха известни на всички естественици на света допреди век. Не можеха да спасят всички — но алтернативата беше да не правят нищо и повечето хора, изглежда, бяха единодушни, че са длъжни да опитат.
Някои обаче негодуваха, че изобщо се полагат усилия да се спаси нещо друго, освен човешкия род.
— Сега е време на труден избор — въздъхна Шивоун. — Знаеш ли, онзи ден разговарях с една еколожка, която твърдеше, че трябвало просто да приемем това, което става, защото било поредното гибелно събитие от дълга верига такива катаклизми. Било като горски пожар, каза тя, необходимо пречистване. И всеки път биосферата се възраждала и ставала все по-богата отпреди.