— Това не е естествено — мрачно възрази Бисиса. — Не може да се сравнява с падане на астероид. Някой го е извършил, съзнателно. Може би тъкмо затова изобщо е еволюирал разумът. Защото има моменти, когато слънцето угасва, когато падат метеорити, изтребващи динозаврите — моменти, когато механизмите за естествен подбор не са достатъчни. Моменти, когато имаш нужда от разум, за да спасиш света.
— Биолозите биха казали, че зад естествения подбор не стои преднамереност, Бисиса. И еволюцията не може да те подготви за бъдещето.
— Да — усмихна се тя. — Но аз не съм биолог, затова мога да го кажа…
Тъкмо заради тези разговори Шивоун толкова много ценеше компанията на Бисиса.
Седем месеца преди деня на слънчевата буря светът полагаше отчаяни усилия да се приготви за нея. Ала колкото и да бяха важни, много от извършваните неща бяха банални. Например последният кмет на Лондон — жена — бе избран заради елементарното, но безспорно ефикасно обещание, че каквото и да става, ще осигури водоснабдяването на града, и след встъпването си в длъжност очевидно го изпълняваше. През цялата страна бе прокаран огромен нов водопровод от големия резервоар Кийлдър на север от столицата — въпреки че мнозина на североизток мърмореха за „южняшките лигльовци“, които „им“ крадели водата. Тези неща очевидно бяха важни — самата Шивоун участваше в много такива проекти, — но бяха тривиални.
Понякога многото приказки й пречеха да вижда положението ясно. И Бисиса, която си седеше вкъщи сама и просто разсъждаваше, беше един от нейните пробни камъни за представите й за цялостната картина. Тъкмо на нея й бе хрумнала важната идея за всеобщата подкрепа за производството на интелигентна материя. И пак Бисиса й беше помогнала да прозре най-голямата загадка.
След онази съдбоносна видеоконференция и доказателството на Юджийн Менгълс, че в слънчевата буря наистина има елемент на преднамереност, бяха започнали да взимат на сериозно твърденията на Бисиса за Първородните и Мир. Никой не вярваше в цялата история — даже Шивоун, признаваше пред себе си тя. Но повечето хора от нейния импровизиран мозъчен тръст приемаха, че да, толкова ясно реконструираното от Юджийн слънчево смущение може да е било предизвикано само чрез намеса на някаква разумна сила. И само това, дори да не се опитваха да разсъждават за целите на този разум, беше поразително заключение.
Сведенията на Бисиса им бяха помогнали да насочат Юджийн и други към по-цялостно разбиране на физическия механизъм зад слънчевата буря и следователно бяха помогнали за оцеляването на човечеството. Шивоун обаче незабавно бе видяла проблема: засега намесата на Първородните просто нямаше значение. Каквато и да беше причината, трябваше да се справят със самата слънчева буря. Дори не можеха да разгласят новината: разпространяването на слухове за извънземна намеса определено само щеше да предизвика паника, при това напразно. Затова всичко остана тайна, известна само на най-висше държавно равнище и на още неколцина избрани. Ако Първородните изобщо съществуваха, обещаваше си Шивоун, по-късно щяха да се занимават с тях.
Но това означаваше, че Бисиса не може да направи нищо по най-важния въпрос в живота си. Не можеше дори да говори за това. Все още беше в „отпуск по семейни причини“ и съвсем щяха да я уволнят, ако Шивоун не се бе намесила. Ала Бисиса нямаше смислена работа, с която да се занимава. В това деликатно състояние беше напълно изоставена и бе започнала да страни от другите, прекарваше прекалено много време сама в апартамента си или обикаляше Лондон и ходеше на места като „Лондонския ковчег“ — явно не искаше друга компания, освен Мира.
— Хайде — рече Шивоун и я хвана за ръка. — Да идем при слоновете. После ще те закарам вкъщи. Искам да видя Мира…
Блокът на Бисиса до Кингс Роуд в Челси бе имал късмет да се озове под Тенекето. Половин километър по на запад и щеше да е съвсем извън Купола. Сега се гушеше под надвисналата сянка на стената и когато минаваше с кола край него, човек можеше да види между покривите самия Купол, извисяващ се във въздуха като корпус на грамаден космически кораб.
Шивоун отдавна не беше идвала тук. Нещата се бяха променили. На входовете имаше нови тежки ключалки. И когато Бисиса отвори вратата, отвътре изскочи ръждивочервено петно, стрелна се между краката й и се скри зад ъгъла. Тя се сепна, но после се засмя.