Сърцето на Шивоун се разтупка.
— Какво беше това? Куче ли?
— Не, лисица. Не са вредни, ако се грижиш за боклука си — въпреки че ми се ще да знам кой я е пуснал във входа. На хората сърце не им дава да се отърват от тях, не и в такъв момент. В околността има още, сигурна съм. Може би идват в Купола.
— Сигурно усещат, че ще се случи нещо.
Бисиса се заизкачва към апартамента. В коридорите и по стълбището Шивоун видя много непознати лица.
— Квартиранти — обясни Бисиса. — Държавни разпоредби. Всяка кооперация в Купола трябва да приюти поне еди-колко си възрастни лица на еди-колко си квадратни метра жилищна площ. Наблъскаха ни като сардели. — Тя отвори вратата и Шивоун видя коридора, задръстен с бутилирана вода и консерви, типичен семеен склад със запаси. — Една от причините да оставя Линда при нас. По-добре братовчедка, отколкото непознат…
Шивоун тръгна към прозореца. Южно изложение, много светлина. Сянката на Купола скриваше небето, но пак имаше добър изглед към града на изток. От всички южни прозорци и балкони и на всеки покрив бяха спуснати сребристи покривала. Бяха направени от интелигентна материя, късчета от космическия щит, отглеждани из целия град от обикновените лондончани.
Бисиса й донесе чаша портокалов сок и се усмихна.
— Каква гледка, а?
— Величествено е! — искрено възкликна Шивоун.
Идеята на Бисиса се беше оказала удивително добра. За да отгледа късче от щита, който щеше да спаси света, човек се нуждаеше единствено от търпение, инсталация, не по-сложна от домашна фотолаборатория, и основни хранителни вещества: смлените домашни отпадъци вършеха отлична работа. Суровината за интелигентните елементи известно време представляваше проблем, преди складовете от миналия век, пълни с остарели мобифони, компютри, игри и други изхвърлени играчки да бъдат превърнати в мини за силиций, германий, сребро, мед и дори злато. В Лондон имаше само един възможен лозунг за програмата, макар и терминологично неточен: „Рови за победата“.
— Всичко това действа изключително вдъхновяващо: хора от целия свят задружно работят, за да спасят себе си и всички останали — рече Шивоун.
— Да. Но я се опитай да го кажеш на Мира.
— Как е тя?
— Уплашена е. Не, нещо повече. Травматизирана може би. — Лицето на Бисиса беше спокойно, ала отново изглеждаше уморена, обременена от угризения. — Опитвам се да виждам нещата от нейна гледна точка. Тя е само дванайсетгодишна. Когато беше малка, майка й изчезваше за по няколко месеца — и после изневиделица се появи с обезумял поглед. А сега и опасността от слънчевата буря. Тя е умно дете, Шивоун. Разбира новините. Знае, че на двайсети април всичко това, цялата тъкан на нейния живот, всичките й неща, стената, синтетичните поп звезди, нейните екрани, книги и играчки просто ще се сринат. Не стига, че мен все ме нямаше. Струва ми се, че никога няма да ми прости, задето съм допуснала края на света.
Шивоун се замисли за Пердита, която, изглежда, изобщо не схващаше какво предстои — или поне предпочиташе да не схваща.
— Това е по-добре, отколкото да откажеш да повярваш. Обаче няма къде да намериш утеха.
— Няма. Даже в религията, поне аз. Никога не съм бяла много набожна. Въпреки че хванах Мира да гледа изборите за нов папа. — След разрушаването на Рим новият понтифик се бе установил в Бостън — големите американски диоцези и без това отдавна бяха далеч по-богати от Ватикана. — Цялата тая религиозност наоколо ме смущава. А теб? Тия поклонници на слънцето, които изпълзяха от сенките…
Шивоун сви рамене.
— Просто го приемам. Знаеш ли, даже хората горе на самия щит се молят много. Религията може да изпълнява социални функции, като ни сплотява около обща цел. Може би тъкмо затова изобщо се е развила. Мисля, че няма нищо лошо в това хората да приемат щита като… хммм… строеж на катедрала в небето, щом това им помага да издържат. — Тя се усмихна. — Независимо дали Бог ни наблюдава.
Ала лицето на Бисиса продължаваше да е мрачно.
— Не знам за Бог. Обаче други ни наблюдават, сигурна съм.
— За Първородните ли мислиш? — предпазливо попита Шивоун.
— Как бих могла да не мисля за тях? — измъчено отвърна Бисиса.
Двете се сгушиха с по чаша кафе на дивана. Атмосферата бе нелепо домашна, помисли си Шивоун, за да обсъждат едно от най-сериозните философски открития.