На Земята беше 4 година преди Христа.
Ако обезумялата планета бе дошла през XXI век, човешката програма Спейсгард щеше да я забележи. Тя водеше произхода си от програма на НАСА през XX век, създадена за проучване на всички големи комети и астероиди, следващи орбити, които можеха да ги запратят към Земята. Учените от организацията бяха обсъдили много начини за отклоняване на приближаваща се опасност, включително слънчеви платна и ядрени оръжия. Но докато тези методи можеха да се окажат адекватни за голям колкото планина астероид, нищо нямаше да е в състояние да спре толкова огромна маса.
Естествено през 4 година преди Христа нямаше Спейсгард. Древният свят познаваше лещите от великите дни на гърците, но още на никого не бе хрумнало да ги комбинира в телескоп. Ала имаше хора, които наблюдаваха небето, защото в сложно преплетените нишки светлина им се стори, че зърват мислите на Бог.
През април същата година в Европа, Северна Африка и Изтока към слънцето се понесе огромно ново светещо кълбо. За астролозите и астрономите, които познаваха всяко видимо с просто око тяло на небето много по-добре от далечните си потомци през XXI век, великанът представляваше невъобразима аномалия, източник на любопитство и страх.
Особено трима учени го наблюдаваха с благоговение. Те наричаха себе си „влъхви“, което означаваше „астролози“ — звездобройци. И в последните дни на гиганта, който се приближаваше към слънцето и се превръщаше в зорница с още по-ярка красота, тримата го последваха.
Планетата премина през външната атмосфера на слънцето, короната. Сега пред нея лежеше самата звезда, незащитена от нищо.
Диаметърът на гиганта беше една пета от този на самото слънце. Дори с такава скорост сблъсъкът между такива грамадни тела бе величествен. Мина цяла минута, докато планетата потъне в тялото на звездата.
Обикновено слънчевата повърхност представлява изящен гоблен от гранули, горните страни на огромни конвенционни клетки с корени дълбоко във вътрешността на слънцето. При сблъсъка с планетата тази сложна йерархична структура беше нарушена, все едно бейзболна топка бе хвърлена в тенджера вряща вода. От точката на удара се вдигнаха великански вълни и се понесоха по облата повърхност на звездата.
Междувременно самата планета потъваше в невъобразимо гореща вана. Чрез преки сблъсъци между слънчевата плазма и атмосферата на гиганта слънчевата енергия се изливаше в този ужасен натрапник. В отговор планетата отчаяно се опитваше да отдели топлина, като губеше собствената си материя. Съдържащи главно водород и хелий, горните пластове на въздуха й скоро се откъснаха, оголиха вътрешните течни и твърди форми на водород под огромно налягане и те на свой ред изкипяха. Беше същото като с капсулите „Аполо“, които бяха навлезли в земната атмосфера, скрити зад подвижни щитове, позволяващи части от разпадащия се кораб да поемат топлината от триенето. Известно време тази стратегия действаше и при планетата. Тя бе навлязла в слънцето с маса, петнайсет пъти по-голяма от тази на Юпитер, и можеше да поеме много топлина, преди да загине.
Великанът потъваше все по-дълбоко през кипящия конвекционен пласт и после в по-плътния, статичен радиационен слой. Приличаше на удрящ юмрук и оставяше след себе си тунел, брутално пробит през слънчевите пластове, аномалия, чието заздравяване щеше да отнеме хилядолетия. Когато стигна до ядрото на слънцето, планетата се беше смалила до своята най-плътна, най-твърда материя — и пак си оставаше с маса много по-голяма от тази на Юпитер. Така тя окончателно се разчупи и се пръсна — ала не преди да нанесе мощен удар на слънчевото ядро. Последва невъобразимо ядрено изригване, като страхотна бомба, избухнала в периферията на този естествен реактор. Силният импулс прати ударни вълни дълбоко в течното ядро.
Както щеше да открие Юджийн Менгълс, ядрото бе темпераментно и скоростта на ядрения синтез зависеше от премените в температурата. Гигантската планета я нямаше, но сблъсъкът с нея беше предизвикал в ядрото енергийни осцилации, които щяха да продължат хилядолетия.
Междувременно на повърхността точката на удара си оставаше място на бурен кипеж, въпреки че самата планета отдавна бе изчезнала в слънчевата паст.
По пътя към сърцето на звездата великанът беше преминал през една деликатна граница, наречена тахолиния: границата между конвекционната и радиационната зона. Мътното море на радиационната зона се върти заедно с ядрото, почти като твърдо тяло. Ала движението на конвекционната зона е много по-сложно — отделни части от слънчевата повърхност се въртят с различна скорост. Така че при тахолинията се наблюдава триене: конвекционната материя се плъзга над радиационната като мощен вятър.