Слънцето е обгърнато от силно магнитно поле. Вътрешността му гъмжи от магнитни канали, потоци магнитна енергия, която тече през морето от плазма. При тахолинията различното въртене на слънчевите пластове разтяга магнитните канали около слънчевия екватор. Кипящата конвенционна зона отгоре обикновено ги задържа по местата им. Понякога обаче опасващото слънцето „въже“ се огъва и се издига към повърхността, като повлича потоци от плазма със себе си. Тази последователност на събитията води до „активните зони“, които поставят началото на изригванията и короналните изхвърляния.
Така се случи и сега. След като планетата проби тахолинията, опънатите и преплетени силови линии се заизвиваха като змии. Магнитните канали се надигнаха в тялото на слънцето, разкъсаха повърхността и се замятаха над грамадната рана, оставена от великана. С ужасяващ проблясък в космоса бе изхвърлена енергия във формата на високочестотна радиация и фонтан от заредени частици се понесе в слънчевата система.
Мощна слънчева буря разтърси Земята. Магнитното поле на самата планета плющеше като хлабаво платно и по целия свят се виждаха наситени сияния. Най-силните ефекти на полудялата планета щяха да се усетят в далечното бъдеще. Но в този момент, точно сега, тя триумфално възвести пристигането си.
През 4 година преди Христа на Земята нямаше висока технология, която да пострада — ала милиони естествени компютри, работещи с биомолекули и електричество, усетиха финото въздействие на магнитната турбуленция. Хората получаваха пристъпи, припадъци, удари. Много нещастници умряха, без някой да е в състояние да определи причината. Както щеше да научи на най-висока цена Мириам Грек, магнитните смущения могат да стимулират религиозни импулси в човешкия мозък: появи се море от пророци и ясновидци, чудеса и видения.
А в мръсната слама в една бедняшка ясла във Витлеем шаваше и плачеше новородено момченце, измъчвано от непонятни Му образи.
30
Телескопът
Още от опустошителното изявление на президента Алварес през декември 2037-а кризата със слънчевата буря беше странно свързана с Коледа. Последната Коледа преди бурята, през 2041-на, бе посрещната с пресилено веселие. Всички тайно се радваха, когато свърши, подозираше Бисиса.
Що се отнасяше до нея, тя си купи телескоп. И едно ясно утро през януари 2042-ра, с помощта на Мира и Линда, го замъкна на покрива на блока. В този януарски ден, светъл и спокоен, слънцето висеше ниско на изток и от това място в Челси се разкриваше изумителна гледка. Подпорите на Купола лъщяха като слънчеви лъчи и покривалата от интелигентна материя върху всяка открита повърхност сияеха като множество огромни цветя.
Телескопът беше десетсантиметров рефрактор, купен на старо, евтин, голям и тромав, на повече от двайсет години. Но бе достатъчно интелигентен, за да е в състояние сам да определи положението си, като се консултира с глобалната система за позициониране. И после, ако му кажеш какво искаш да наблюдаваш, с бръмчене и жужене се насочваше натам и незабавно започваше да компенсира въртенето на Земята. Линда се беше засмяла на остарелия му потребителски интерфейс — той дори имаше онзи комичен ужас, потребителско меню — но работеше напълно задоволително.
В центъра на Лондон, където все по-малка част от небето не бе скрита от Купола, телескопите не бяха от особена полза, освен ако човек не искаше да зяпа групите работници, които денонощно пълзяха по вътрешната страна на гигантския покрив. Ала Бисиса искаше да наблюдава слънцето.
Когато му каза какво иска да види, софтуерът на телескопа моментално започна да дудне предупреждения за безопасната си употреба. Бисиса вече знаеше всичко за опасностите. Не можеше да гледаш директно слънцето през телескоп, освен ако не искаш да си изгориш очите, но можеше да проектираш образа. Тя си взе сгъваем стол и разгъна голямо парче бяла хартия зад окуляра. Наместването на хартията в сянката на телескопа и фокусирането на уреда бе малко деликатно, но накрая в средата на сложната сянка на телескопа се появи млечнобял диск.
Бисиса се изненада от яснотата на образа и от неговата големина — диаметърът бе трийсет и няколко сантиметра. Към ръба на диска яркостта постепенно отслабваше, така че тя имаше ясната представа, че вижда сфера, триизмерно тяло. Средните ширини на слънцето бяха осеяни с групи слънчеви петна, лесно забележими — приличаха на прашинки в лъскава чаша. Бе обидно да си помисли, че всяка от тези нищожни аномалии е по-голяма от цялата Земя и е нажежена до хиляди градуси. Виждаха се като сенки само защото бяха по-студени от останалата слънчева повърхност.