Но Бисиса не се интересуваше от слънчевите петна.
Една линия пресичаше лицето на слънцето, воднистосива ивица, която минаваше от североизток на югозапад. Щитът, разбира се. Увиснал в своята Л1, той продължаваше да е обърнат странично към слънцето, но вече хвърляше сянката си върху Земята.
Бисиса прегърна Мира.
— Виждаш ли? Ето. Истински е. Сега вярваш ли?
Мира се вторачи в сянката. Вече бе тринайсетгодишна, доста тиха за възрастта си. С тази демонстрация Бисиса искаше да я успокои — дъщеря й не беше единствената, която не вярваше в реалността на грандиозния космически проект.
Ала реакцията на Мира не бе такава, каквато очакваше Бисиса. Детето изглеждаше уплашено. Това беше изкуствено тяло, четири пъти по-далечно от Луната, и все пак се виждаше от Земята. За застаналата на покрива под воднистата светлина на лондонското утро Мира космическата гледка бе изумителна и смазваща.
„Ето защо гърците са измислили думата «хюбрис»11“, каза си Бисиса.
31
Перспективите
За любовниците безтегловността беше много по-сложна среда, отколкото слабата гравитация на Луната.
При това въпреки десетките години опит, установи Шивоун. В дните на полетите в ниска земна орбита бе съществувал така нареченият „Клуб на делфините“, носещ това име, защото при аналогични условия в океана любещата се двойка делфини понякога получаваше помощ от трети… Шивоун беше кралски астроном — тя не можеше да се примири с такова нещо.
Ето защо Бъд бе импровизирал специални приспособления, за да могат да запазят усамотението си. С толкова белезници, въжета и каиши каютата му приличаше на стая за мъчения, но тъй като даваше възможност да се хващаш и оттласкваш от нещо, изненадващо добре подпомагаше древното изкуство. Ала в изолираното безтегловно градче на щита Бъд очевидно бе получил външна помощ. Тя го накара да свали табелката над леглото си:
И все пак сексът бе също толкова страстен, бурен, удовлетворяващ и по дяволите, утешаващ, колкото винаги. Шивоун беше достатъчно възрастна, за да признае, че има нужда колкото от страст, толкова и от утеха.
После обаче, докато лежаха под дебелото одеяло и Бъд бе безмълвна топла маса до нея, мислите й се насочиха към причините за идването й тук.
По-рано бяха използвали тази каюта за склад — виждаха се следите от лавиците и шкафовете по стените. С годините бяха опустошили „Аврора“ и сега тя представляваше само корпус с животоподдържащи системи, комуникационни центрове и набързо импровизирани жилищни помещения. Ала за Бъд, знаеше тя, този очукан стар кораб беше дом. Дори след като проектът приключеше, „Аврора“ несъмнено винаги щеше да му липсва.
Сърцето му щеше да се скъса, ако се наложеше Шивоун да го върне у дома, преди да изпълни задачата си. Но това беше един от вероятните резултати от нейното идване и двамата го знаеха.
— В такива моменти все още ми липсват цигарите — накрая рече Бъд.
— В душата си ти все още си един непораснал непрокопсан гимназист.
— Солта на земята. — Той се вторачи в тавана. — Но това пътуване е по работа, не е за удоволствие, нали?
— Съжалявам.
Бъд сви рамене.
— Няма защо. Но виж, за пред всички други, ти си тук за включването на изкуствения интелект. Никой освен секретарката ми не знае за другото.
— Не съм дошла, за да ти развалям дисциплината, Бъд — сприхаво отвърна Шивоун. — Аз би трябвало да стимулирам проекта, не да го дезорганизирам. Това е въпросът. Обаче…
— Обаче тая работа с ревизията трябва да се свърши. — Той я хвана за ръката. — Знам. И съм убеден, че ще се справиш.
Обзеха я угризения.
— И двамата си имаме задължения, Бъд. И не можем да допуснем нищо да ни попречи да ги изпълняваме.