Това беше титанично събитие — ала представляваше просто слънчево изригване, макар и огромно, предизвикано от процесите, чрез които неуморното слънце винаги се бе освобождавало от енергията си. Последвалите явления бяха безпрецедентни.
Грамадните слънчеви петна под магнитната гора започнаха да се разкъсват. През дълбоката рана, отворена в слънчевата плът преди две хилядолетия, засия още по-силна светлина. Скоро слънцето щеше да освободи само за няколко часа енергия, с каквато по-рано бе светило цяла година.
Точно както беше планирано много далеч и отдавна. Това се случи на 19 април 2042-ра.
34
Залезът (I)
Бисиса се събуди.
Седна на леглото и заразтрива рамото си. Беше задрямала на дивана в дневната. Междувременно навън се бе стъмнило.
— Аристотел, колко е часът?
За нейна изненада той не й съобщи астрономическия час.
— Залез е, Бисиса.
Беше 19 април, денят преди самата слънчева буря. И следователно бе последният залез.
На Луната Юджийн предвиждаше, че бурята ще се развилнее през нощта, някъде около три часа британско време. Така че обратната страна на планетата първа щеше да бъде подложена на слънчевото въздействие. Ала светът щеше да продължи да се върти, както винаги, и над Великобритания също щеше да изгрее слънце.
На сутринта всичко щеше да е различно.
Тя потрепери.
— Още отсега не ми изглежда реално.
— Разбирам — отвърна Аристотел.
Бисиса отиде в банята и наплиска лицето и шията си с вода. В апартамента нямаше никого. Мира явно беше някъде навън, а Линда, братовчедката на Бисиса, се бе върнала в Манчестър, за да прекара бурята при най-близките си роднини.
Замисли се над простата дума на Аристотел: „Разбирам“. Електронните сетива на това същество обхващаха цялата планета и дори космоса и всички знаеха, че познавателните му способности далеч надхвърлят човешките. Сигурно много по-добре от нея разбираше какво предстои — и в известен смисъл Аристотел се намираше в също толкова голяма опасност, в каквато и самата тя. Ала не можеше да измисли какво да му каже.
— Къде е Мира?
— Качи се на покрива. Да я повикам ли?
Тя неспокойно се огледа в сгъстяващия се мрак.
— Не. Аз ще се кача при нея. Благодаря, Аристотел.
— За мен е удоволствие, Бисиса.
Качи се по стълбището на покрива. От кметството лицемерно бяха обещали, че прекъсването на електроснабдяването ще бъде сведено до възможния минимум, но Бисиса вече не вярваше на асансьорите и ескалаторите. Пък и според последния указ на кризисния щаб всички такива инсталации трябваше да бъдат изключени в полунощ и всички електронни ключалки да бъдат оставени отключени, за да се избегне неволното заключване на хора, когато започнеше бурята.
Стигна на покрива. Тъмносините триъгълници небе показваха къде остава да бъдат монтирани последните плоскости на купола. Докато грамадното съоръжение малко по малко се беше затваряло, все повече им се струваше, че живеят в огромна катедрала, помисли си тя, в една обща невероятно голяма сграда.
Постепенно равномерният денонощен цикъл бе ставал все по-размит и според Аристотел Бисиса не беше единствената с нарушен сън — сред другите пострадали били от самата кметица до катеричките в лондонските паркове.
Мира лежеше по корем върху надуваем дюшек на покрива. Работеше върху нещо, което приличаше на домашно — сгъваемият й екран беше покрит с изображения.
Бисиса седна по турски до дъщеря си.
— Изненадана съм, че имаш работа. — Училищата бяха затворени от седмица.
Мира сви рамене.
— Трябвало да се упражняваме.
Бисиса се усмихна.
— Каква старомодна идея!
— Ако даскалите не са старомодни, кой друг? Даже ни раздадоха книжни бележници и химикалки, защото екраните щели да сдадат багажа. Казаха, че когато пишели за утрешните събития, историците щели да отчетат гледните точки на всички нас.
„Ако след утрешния ден има историци“, помисли Бисиса.
— За какво пишеш?
— Каквото ми хрумне. Виж това. — Мира кликна в ъгъла на екрана и един от прозорците се уголеми. Представяше пръстен с монолитни камъни, група хора в бели одежди и неколцина тежковъоръжени полицаи.