— Това Стоунхендж ли е? — попита Бисиса.
— Събрали са се за последния залез.
— Друиди ли са?
— Съмнявам се. Почитат бога Сол Инвиктус.
Всички бяха станали специалисти по слънчевите богове. Сол Инвиктус, Непобедимото слънце, бе един от по-интересните сред себеподобните си, помисли си Бисиса. Той беше сред последните велики езически богове и култът към него бе процъфтял в късната Римска империя, точно преди християнството да стане държавна религия. За нейно разочарование обаче абсолютно никой не се опитваше да възроди Мардук, вавилонския бог на слънцето.
— Щеше да ми е много приятно пак да видя тоя старец — бе казала тя на Аристотел, за негово огромно смущение.
— Разбира се, над Стоунхендж няма купол — продължи Мира. — Чудя се дали камъните ще стоят и утре. Може да се напукат и да се срутят от топлината. Това е много тъжно, нали? След толкова хиляди години!
— Да.
— Ония слънцепоклонници твърдят, че щели да останат там и за изгрева.
— Това си е тяхно право — отвърна Бисиса. Тази нощ на света имаше повече от обикновения брой откачалки, които се канеха да използват бурята, за да извършат самоубийство по най-различни повече или по-малко находчиви начини.
Вниманието й привлече далечен пукот, който й прозвуча като стрелба. Тя се изправи, отиде до ръба на покрива и плъзна поглед над Лондон.
Дневната светлина избледняваше, заменена от обичайното оранжево-жълто сияние на уличните лампи. Монтираните на Купола прожектори обливаха големите сгради на столицата в по-белите си лъчи. Имаше много коли, реки от фарове, течащи около носещите стълбове на Купола. Бисиса знаеше, че някои хора се готвят да празнуват цяла нощ, като че ли това беше някаква по-голяма Нова година. За тази цел полицията от няколко дни бе отцепила Трафалгар Скуеър, абсолютния център на Купола и традиционен фокус на лондонските празници и демонстрации.
Всички тези дейности бяха покрити от Тенекето. От високия таван висяха огромни флуоресцентни тръби, някои дълги по сто метра. Бисерната им светлина се отразяваше в стройните стволове на носещите стълбове, които се издигаха над града като лъчи на прожектори. В горните им краища се вихреха искри и се спускаха върху грамадните трегери; лондонските гълъби бяха открили нови начини да живеят под този удивителен покрив.
И отново се разнесе пукот.
Човек вече не можеше да е сигурен какво става. Новините грижливо се цензурираха още от средата на февруари, когато най-после бяха влезли в сила военновременни закони. Вместо репортажи за реални събития най-често показваха повдигащи духа материали, например за героично огромните вентилатори с имена като „Брунел“ и „Барнс Уолис“12, които щели да пречистват лондонския въздух, докато Куполът бил затворен, или за гарваните на Тауър, чието присъствие традиционно пазеше сигурността на града и които щели да бъдат защитени, когато светлината угаснела.
Ала Бисиса се досещаше за истината. През последните няколко дни щитът бе започнал видимо да закрива слънцето. Това беше първият осезаем, физически признак след 9 юни 2037-а, че наистина ще се случи нещо — и това бе странна светлина в небето, потъмняване на слънцето, поличба, идваща неправо от Откровението. Напрежението се беше увеличило неимоверно — сектантите, привържениците на теориите за заговори и всевъзможни лоши хора се бяха раздвижили както никога.
И наред с безумията имаше бежанци, търсещи сигурно убежище. В този последен ден Лондон вече бе натъпкан до пръсване. Разнесе се нова серия пукоти. Бисиса бе офицер и можеше да различи изстрелите. Освен това й се стори, че замирисва на дим.
Потупа Мира по рамото и каза:
— Хайде, време е да слизаме долу.
Ала дъщеря й не искаше да мръдне от покрива.
— Нека първо довърша това. — Обикновено Мира лежеше отпусната като коте. Ала сега беше напрегната, раменете й бяха прегърбени и кликаше с резки движения по екрана.
„Иска да прогони действителността — каза си Бисиса. — И си мисли, че ако продължи да прави обикновени неща, ако си пише домашното, някак си може да го отложи, да запази своето гнезденце на нормалност“. Обзе я силно майчинско чувство — и съжаление, че не може да защити дъщеря си от бъдещето. Но миризмата на дим се усилваше.
Бисиса се наведе и бързо сви екрана на Мира.
Слизаме — отсече тя. — Веднага.
И докато затваряше вратата на покрива зад себе си, за последен път се огледа. Покриваха последните отвори на Купола, скриваха светлината, последната светлина в последния ден. И някъде някой пищеше.
12
Сър Марк Айзъмбард Брунел (1769–1849), сър Барнс Невил Уолис (1887–1979) — британски инженери. — Б.пр.