Выбрать главу

35

Залезът (II)

Бъд Туук седеше на мостика на „Аврора 2“, хлабаво пристегнат с колани.

Стените бяха покрити с екрани. Повечето показваха данни или образи от различни сектори на щита и от по-далечни космически монитори. Но имаше и лица: Роуз Делиа се потеше в скафандъра си някъде на щита, Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс на Луната наблюдаваха последните часове на слънцето преди бурята, и дори Хелена Ъмфравил, изключително способната британска астронавтка, с която някога се бяха обучавали заедно — нейният достигащ със закъснение образ се предаваше от далечния Марс.

Тази телеконференция нямаше конкретна цел. Ала в този момент пръснатите деца на Земята се чувстваха някак си по-спокойни, когато поддържаха връзка помежду си. Затова връзките бяха оставени отворени, да вървят по дяволите дължините на вълните.

Атина тихо се прокашля, трик за привличане на вниманието, който беше усвоила от Аристотел.

— Извинявай, Бъд.

— Какво има, Атина?

— Прощавай, че те безпокоя. Просто засенчването е почти пълно. Реших, че може би ще искаш да видиш Земята…

Тя повика на най-големия екран образ на родната планета. Ала лицето на Земята бе помръкнало. Бъд се вгледа в мрачния тунел с дължина милиони километри, сянка, хвърлена едновременно върху Земята и Луната — при това от човешка конструкция. Беше виждал стотици симулации на това събитие. И въпреки това го обзе страхопочитание.

Атина наруши тишината.

— Бъд?

— Да, Атина?

— Какво мислиш?

Бе се научил да й отговаря предпазливо.

— Поразен съм — отвърна той. — Смаян съм от мащабите на това, което извършихме. — Атина не каза нищо и полковникът прибави наслуки: — И съм много горд.

— Добре се справихме, нали, Бъд?

Стори му се, че долавя в гласа й нотки на копнеж, и се опита да си представи какъв отговор очаква от него.

— Така е. И нямаше да успеем без теб, Атина.

— Гордееш ли се с мен, Бъд?

— Знаеш, че се гордея.

— Но искам да го чуя.

— Гордея се с теб, Атина.

Тя млъкна и Бъд затаи дъх.

Трудната операция по завъртането на щита отне месеци и Бъд много се радваше, че е изпълнена.

Нарочно го бяха построили обърнат странично към слънцето, за да спират съвсем малка част от пътуващата към Земята светлина: в края на краищата нали трябваше да отглеждат посевите си. Но сега денят на изпитанието наближаваше и щитът трябваше да се завърти, така че лицето му да се насочи към слънцето. Тази тривиална наглед маневра бе предизвикателство, по-голямо от всяко друго по време на строителния процес.

Дължината на щита беше тринайсет хиляди километра, ала той се състоеше от стъклени подпори и пяна и трудно можеше да се нарече твърдо тяло: човек можеше да го пробие с юмрук, без изобщо да забележи. Лекотата му бе необходима — иначе това чудовище никога нямаше да бъде построено. Но тъкмо тази изключителна лекота правеше маневрирането му почти невъзможно.

Не беше като да запалиш двигателите на „Аврора 2“ и да завъртиш цялата конструкция. Ако бяха опитали да го направят, големият стар кораб щеше да се откъсне от паяжината, в която бе обгърнат. Структурата беше толкова деликатна, че прилагането на по-голям натиск в която и да е точка от лицето на диска лесно можеше да доведе до пробиви. Процесът се затрудняваше още повече от това, че щитът се въртеше. Слабата центробежна сила не позволяваше на паяжината да се свие сама в себе си. Сега обаче въртенето им пречеше, защото, ако се опитаха да го наклонят, той щеше да се съпротивлява като жироскоп.

Единственият начин да завъртят щита бе да приложат въртелива сила, леко и внимателно, и да я разпределят по повърхността на диска, така че нито една точка да не бъде подложена на прекалено силен натиск. Целият процес беше динамичен — инерцията на диска се менеше във всеки момент, което представляваше огромен проблем при изчисленията.

Единственият начин да се справят с това беше да възложат тази работа на Атина, изкуствената разумна душа на щита. За нея щитът бе тялото й, неговите сензори и комуникационни връзки бяха нервната й система, мъничките му двигатели бяха мускулите й. И тя беше толкова интелигентна, че сложната задача по завъртането на диска не бе нищо повече от интелектуална тренировка.