Изпълнението на задачата беше продължило дълги месеци. Денонощно искряха съзвездия от миниатюрни дюзи, задействащи се на вълни в хипнотични картини по лицето на щита. Техните слаби импулси лекичко, но упорито тласкаха диска.
И постепенно, точно както предвиждаха симулациите, щитът се обърна с лице към слънцето.
Бъд знаеше, че не бива да се тревожи толкова много. Многократно бяха планирали и симулирали всичко — почти нямаше възможност за провал. И все пак се тревожеше. Не само заради естествените рискове при маневрата. Това не беше дори обичайната надежда на астронавта, че ако нещо се прецака, той няма да е виновен за това.
Измъчваше го нещо друго, нещо, което не можеше точно да си изясни. Нещо, свързано с Атина.
Това трето кибернетично физическо лице (нечовек) му се струваше съвсем различно от Аристотел и Талес, нейните по-големи братя. О, тя беше също толкова интелигентна, ефикасна и компетентна, може би даже повече. Но докато Аристотел винаги се държеше сериозно, а Талес малко прямо и очевидно, Атина бе… различна. Ту игрива. Ту шеговита. Понякога почти кокетна. Дори флиртуваше! Друг път психическото й състояние сякаш зависеше от всяка похвална дума, която й отправяше Бъд.
Той се опита да обсъди въпроса с Шивоун. Тя само отговори, че е непоправим стар сексист: Атина имала женско име и глас и затова й прехвърлял погрешните си представи за женствеността.
Е, може и така да беше. Но полковникът работеше по-тясно с Атина от всеки друг. И макар никой друг да не го осъзнаваше, макар всички диагностични проверки да показваха, че тя е наред, нещо в нея го смущаваше.
Веднъж дори остана с отчетливото впечатление, че Атина го лъже. Предизвика я директно — това противоречеше на всичките й програми — и естествено тя отрече. И за какво можеше да го лъже? Но семето на съмнението бе посято.
„Разумът“ на Атина представляваше логическа структура, също толкова сложна, колкото и физическото й тяло, с контролни пластове, обхващащи от подкоманди от по един ред, които управляваха миниатюрните й ракетни двигатели, чак до огромни познавателни центрове на повърхността на изкуственото й съзнание. Проверките не регистрираха нищо, но това можеше само да показва, че дълбоко в този невероятен нов ум е скрит някакъв фин недостатък, непонятен и с неясна причина. Дори да имаше нещо нередно, Бъд нямаше представа как да го поправи.
Така или иначе, Атина идеално беше изпълнила тази маневра, нейното първо голямо предизвикателство, въпреки всички притеснения на полковника. Можеше да е смахната колкото си иска, стига и на другия ден да си свършеше работата. Но той знаеше, че няма да се успокои, докато задачата не бъде изпълнена, по един или друг начин.
Изкуственото слънчево затъмнение на екрана вече беше почти пълно. Още малко и Земята съвсем щеше да потъне в сянка. Силуетите на континентите бяха очертани от нанизите на градските светлини по бреговете и големите речни долини. В лимба на планетата все още сияеше съвсем тънък полумесец. Луната също се виждаше — плаваше в гигантската сянка на щита. В момента орбитата й я беше доближила до линията Земя — слънце в очакване на пълното затъмнение, което щеше да настане на другия ден.
— Боже мой — обади се Михаил от „Клавиус“. — Какво извършихме!
Бъд знаеше какво иска да каже. Чувството на гордост, което беше очаквал в този момент, когато щитът най-после бе завършен и обърнат към слънцето, кулминация на няколко години героичен труд, бързо се разсейваше пред осъзнатото значение на тази невъобразима небесна хореография.
— Наистина ще се случи, нали?
— Да, опасявам се — тъжно отвърна руснакът. — И само ние сме захвърлени тук.
— Поне имаме един друг — след няколко минути се обади от Марс Хелена. — Време е да се помолим, не смятате ли? Или да изпеем нещо. Жалко, че за изкупителните жертви няма прилични химни.
— Не питай мен — рече Михаил. — Аз съм православен.
— Аз се сещам за един химн — промълви Бъд.
Думите му не можеха да стигнат до Хелена преди нейния отговор. Ала химнът, който запя тя, доста фалшиво, беше същият, който имаше предвид полковникът.
Бъд се присъедини към нея, мръщеше се, докато се опитваше да си спомни думите. После чу гласовете на Роуз Делиа и другите от щита. Накрая запя дори Михаил, навярно с помощта на Талес. Само Юджийн Менгълс изглеждаше озадачен и запази мълчание.