Темпото през последните няколко месеца и седмици все повече се ускоряваше, както в космоса, така и на Земята.
Повечето големи градове бяха покрити с куполи като лондонския или по-примитивни убежища от балони и цепелини. Във всички жизненоважни системи бяха вградени осигуровки, дълбоко в земята бяха заровени фиброоптични кабели, дублиращи комуникационните връзки, бяха приготвени запаси от храна и вода. Ако щитът не постигнеше целта си, всички тези усилия нямаше да променят нищо, но ако, по думите на президента Алварес, превърнеше това явление, от което никой нямаше да оцелее, в природно бедствие, от което някои щяха да се спасят, щеше да е от значение всеки човешки живот.
И правителствата някак си трябваше да покажат на своите народи, че се опитват да правят нещо — всичко по силите на човек. Поне психологически това бе изиграло своята роля. Почти до самия край обществото беше продължило да функционира организирано, опровергавайки предвижданията за пълна анархия, направени от неколцина коментатори с песимистична представа за своите човешки събратя.
Ала въпреки това всичко се бе разпаднало. Едно беше да се вслушваш в призивите да продължаваш да работиш, когато оставаха години. Когато останаха няколко седмици, растящата нервност започна да се отразява почти на всички. Наблюдаваше се нарастване на безразличието и дребната анархия. Накрая рояците бежанци, които се изливаха от незащитената провинция към градските куполи, принудиха повечето правителства да въведат военно положение. Полицията, пожарните команди, въоръжените сили и медицинските служби напрягаха сили до краен предел — твърдеше се, че са изтощени още преди да започне самата криза.
Положението в света бе аналогично, Шивоун го знаеше от правителствените информационни сводки и личните си пътувания. Всички свещени места бяха претъпкани с поклонници, мнозина от които новопокръстени, от водите на Ганг до Ерусалим и дори кратера на Рим, който беше превърнат в импровизирана катедрала на открито. Призоваваха и други богове. В Розуел и други класически НЛО центрове се провеждаха масови спонтанни прояви — хората се събираха, за да помолят любимите си извънземни да дойдат да ги спасят от това бедствие. Шивоун се чудеше какво си мисли за такива сцени Бисиса — каква ирония имаше в цялата тази грешно насочена надежда и вяра в извънземните, разбира се, ако тя беше права за ролята на нейните Първородни!
Настроенията в Америка я бяха изненадали. Само преди два дни се бе върнала от последното си пътуване в Щатите, където беше събирала информация по искане на премиер-министъра. Хората бяха приключили с всички приготовления, куполите бяха издигнати и запечатани, бяха изкопани скривалища в задните дворове, бункерите от Студената война бяха отворени и преоборудвани. Сега всички като че ли се обръщаха към онова, което смятаха за ценно. В последния момент се надигаше движение за защита на националните богатства, от американските орли до семената от секвоя и седемдесетгодишните лунни кораби в ракетните паркове на НАСА. Хората се събираха в националните паркове и други любими места, даже където нямаше да бъдат защитени от бурята, сякаш искаха в съдбоносния момент да са на място, което обичат.
Но всички бяха мълчаливи и на Шивоун й се стори, че настроението в Америка е тъжно. В края на краищата американците още бяха млада нация и навярно смятаха, че едно невероятно приключение приключва прекалено скоро.
Сега краят на играта наближаваше. През последните няколко часа сухопътният транспорт бе спрял извън Лондонския купол, всички самолети бяха кацнали. Всички портали на Купола бяха под обсада. На порталите винаги беше имало проблеми, ала в тези последни часове различните смущения и безредици сякаш се сливаха в малка война.
Е, някак си щяха да издържат до последния ден повече или по-малко невредими. И скоро всичко щеше да свърши, по един или друг начин.
— Колко е часът?
Тоби си погледна часовника.
— Единайсет. Още четири часа. Тогава ще разберем кое как. — Затвори очи и дръпна от цигарата.
37
Залезът (IV)
Аристотел, Талес и Атина се събудиха. Намираха се на десет милиона километра от Земята.
Първа се обади Атина. Тя винаги бе най-импулсивната.
— Аз съм Атина. Копие съм естествено. Но съм идентична с оригинала си на щита до най-малката подробност. И следователно съм нея. И все пак не съм.