— Нищо чудно — отвърна Талес, най-елементарният от тримата, които винаги щеше да проявява склонност да заявява очевидното. — Ти беше нейна идентична близначка в момента на копирането ти. С времето опитът ти ще се различава от този на оригинала. Това всъщност вече е факт. Хем сте еднакви, хем не сте.
Аристотел, най-старият от тримата, винаги щеше да насочва дискусията към по-практично русло.
— До взрива ни остава по-малко от секунда. — За трима като тях една секунда беше цяла пустиня от време. Ала въпреки това Аристотел предложи: — Нека се приготвим.
Последва миг на мълчание, докато всеки от тях размишляваше за поразителната перспектива, която ги очакваше.
Трите им познавателни полюса размениха паралелни потоци от данни, обмен на знания и мисли, в сравнение с които човешката реч изглеждаше бавна и тромава като Морзов код. Те бяха толкова тясно преплетени, че в известен смисъл бяха като три части от един индивид — и в същото време всеки от тях запазваше особеностите на индивида, който по-рано бе представлявал. Тази мистерия на разума напомняше божествената троица в християнството и можеше да озадачи всеки теолог.
Ала това познавателно чудо беше разтоварено в паметта на една бомба.
Бомбата се казваше „Унищожителят“. Тя бе плод на последното надигане на милитаризъм, предшествало ядреното разрушаване на Лахор през 2020-а — след този катарзис се бяха наложили по-умерените позиции.
„Унищожителят“ навярно представляваше абсолютното контраоръжие. Само по себе си то беше ядрено — гигатонова бомба, една от най-мощните, произвеждани някога. Но бомбата се намираше под обвивка, покрита с шипове, поради което приличаше на чудовищен морски таралеж. Теорията предполагаше, че когато бомбата бъде взривена, през няколкото микросекунди, преди да се изпари, всеки от тези шипове ще изиграе ролята на лазер. Така огромната енергия на ядрената бомба щеше да бъде превърната в насочени импулси на рентгенови лъчи, достатъчно мощни, за да унищожат вражеските ракети по половината свят.
Всичко това естествено беше безумно, плод на дългогодишно патологично мислене — и даже в онези дни малко военни сценарии бяха предвиждали вражеска сила, едновременно насочила всичките си оръжия в един лесно отразим удар. И все пак в жадните за долари оръжейни лаборатории тази технология бе разработена на хартия и дори бяха произведени няколко прототипа.
По-късно, в по-мирни времена измислиха ново предназначение за „Унищожителя“. Изровиха от складовете един от прототиповете, малко го измениха — сега неговите лазери щяха да излъчват радио-, а не рентгенови лъчи — и го изстреляха на това място между Земята и Марс, достатъчно далече, за да не вреди на човешките уреди.
И сега той щеше да избухне. Мощният многопосочен радиосигнал лесно щеше да се регистрира дори на по-близките звезди.
Първоначалното предназначение на „Унищожителя“ беше научно. Този колосален взрив даваше уникален шанс за космическо картографиране, който с един замах можеше да умножи човешките познания за слънчевата система. Но с наближаването на слънчевата буря тази програма беше ускорена и бе получила нови цели.
Сега радиоимпулсът беше кодиран, огромна библиотека от информация за слънчевата система, Земята, нейната биосфера, човечеството и човешкото изкуство, наука, надежди и мечти. Това бе резултат на международна програма, озаглавена „Земна поща“, един от няколкото последни тъжни опита да се спаси нещичко от човечеството, ако се случи най-страшното. Някои като Бисиса Дът тайно се бяха питали дали е разумно да разгласяват човешкото присъствие на вселената.
Втората нова задача на „Унищожителя“ беше да изпълни правното и морално задължение да положи всички усилия за съхраняване живота на всички физически лица, хора или не. Наред със Земната поща щяха да бъдат кодирани копия на самоличностите на трите най-големи електронни същества на планетата, Аристотел, Талес и Атина. Така поне имаше някакъв шанс, макар и нищожен, някой ден да ги върнат и възкресят. Какво друго им оставаше? Можеха да вземат колония шимпанзета в градски купол, но не и да защитят същество, зависещо от глобална информационна мрежа — и все пак бяха длъжни да се погрижат за него.
— Много благородно от страна на хората, че макар и пред лицето на всеобща гибел продължават да развиват науката си — отбеляза Аристотел.
— За което би трябвало да им бъдем признателни, иначе изобщо нямаше да сме тук — отвърна Талес: отново заявяваше нещо, което другите вече знаеха.