39
Зорницата
03:00 (лондонско време)
На Марс, както и на Луната и на щита, официално бяха приели хюстънското време. Но брояха соловете, марсианските дни, за да следят ритмите на живота си.
В това съдбоносно утро, докато управляваше всъдехода си по студената марсианска повърхност, Хелена Ъмфравил следеше малкия дисплей, показващи друго време, един час след лондонското. И когато този дисплей наближи два през нощта, малко преди предвижданото начало на слънчевата буря, тя спря „Бигъл“, изпълзя през люка в скафандъра си и се отдалечи от всъдехода.
В този край на Марс се зазоряваше. Хелена виждаше изгряващото слънце. Светлината на хоризонта стана меднокафява, изплуващият слънчев диск беше прашен, размит от далечината. Останалата част от небесния купол бе обсипана със звезди.
Това беше обичайната осеяна с камънаци пустиня, толкова типична за северните равнини. За пореден път Хелена стоеше върху нова марсианска земя, земя, необезпокоявана от човешки стъпки. Ала тази сутрин Марс нямаше значение, поне в сравнение с величественото зрелище в небето.
На земята не се виждаше и едничка светлина. Лагерът, сгушен около мястото на кацане на „Аврора 1“, вече бе далече, отвъд тесния хоризонт. Членовете на екипажа си бяха изкопали скривалище в марсианската пръст, което можеше — евентуално — да ги защити от най-страшните последици на бурята. Нейната свирепост малко щеше да бъде притъпена от по-голямата отдалеченост на Марс от слънцето. Хелена скоро трябваше да се върне в скривалището, ако искаше да преживее този дълъг сол.
Ала ето че стоеше тук, далеч от дома, спряла насред пустошта. Струваше й се, че няма друг избор, освен да е тук.
През нощта екипажът на „Аврора“ беше получил странни радиосигнали от района около планетата, излъчени от малките комуникационни сателити, които бяха вдигнали в мароканска орбита. Повечето бяха елементарни маяци — но имаше и гласове, човешки гласове със силен акцент, почти неразбираеми, гласове, молещи за помощ. Този момент им бе подействал също толкова наелектризиращо, колкото и човешката стъпка, открита от Робинзон Крузо на плажа на неговия остров. Изведнъж се оказваше, че не са сами на Марс, че тук има още някой и че този някой е в беда.
Задачата беше ясна. На тази пуста планета нямаше кой друг да се притече на помощ освен екипажа на „Аврора“. Някои места бяха от отсрещната страна на планетата и щеше да се наложи да почакат, докато бъде организирана голяма експедиция с орбиталната совалка на „Аврора“. Но три от точките се намираха на неколкостотин километра и можеха да стигнат до тях с всъдеходи.
С всъдеходите се бяха отправили трима астронавти, сред които Хелена, в търсене на източниците на сигналите. Пътуваха цяла нощ, сами, въпреки всички правила за безопасност. Времето изтичаше — нямаха друг избор.
И тъкмо затова сега Хелена се намираше в пустошта и се взираше в огромното студено марсианско небе, само с тихото бръмчене на перките в скафандъра за компания.
Съзвездията естествено се виждаха непроменени: огромното междупланетно пътешествие, което беше направила, бележеше крайната граница на човешките възможности, но не можеше да се сравнява с безкрайните бездни между звездите. И все пак тя бе прекосила слънчевата система и оттук планетите се виждаха по съвсем различен начин. Ако погледнеше през лявото си рамо, можеше да види Юпитер, ярка звезда в пръснатото нашироко съзвездие Змиеносец. Юпитер изглеждаше невероятно от Марс и някои членове на екипажа твърдяха, че дори различавали луните му с просто око. Междувременно в марсианското небе имаше три зорници: Меркурий, Венера и Земята. Меркурий, който споделяше Водолей със слънцето, съвсем се губеше в слънчевия блясък. Венера се намираше малко надясно от слънцето в Риби, не толкова разкошна, колкото се виждаше от Земята.
После идваше самата родна планета, наляво от слънцето, в Козирог. Земята не можеше да се сбърка, ослепителен бисер със синкав оттенък. Ако имаше добро зрение, човек можеше да забележи малкия кафеникав спътник, който пътешестваше със своята родителка, вярната Луна. Тази сутрин всички вътрешни светове бяха от същата страна на слънцето като Марс — сякаш четирите скалисти планети се гушеха една в друга, за да се защитят.
Хелена изрече тиха команда, визьорът уголеми образа и фокусира Земята и Луната. Тази сутрин те бяха два дебели полумесеца в еднаква фаза, обърнати към слънцето, което щеше да ги предаде. Хората по цялата Земя и Луна щяха да спрат и да погледнат небето, милиарди очи, всички отправени в една и съща посока, в очакване шоуто най-после да започне. Въпреки неотложността на спасителната операция в такъв момент тя не можеше да бъде никъде другаде освен тук, под сложното марсианско небе, затаила дъх заедно с цялото уплашено човечество.