Тихо зазвъня часовник. Бе го настроила да прозвучи точно в началния момент на бурята.
В утринното небе не се промени нищо. Слънчевата светлина стига до Марс за тринайсет минути. Но Хелена знаеше, че бурята вече развихря електромагнитната си ярост в слънчевата система.
Стоеше на марсианската пръст в тържествено мълчание. После тръгна обратно към всъдехода, за да продължи операцията.
40
Зазоряването
03:07 (лондонско време)
Бисиса и Мира не можеха да заспят и седяха сгушени и прегърнати на пода в дневната. От града се разнасяха пиянски викове, трошене на стъкло, вой на сирени — и от време на време глухи трясъци като от затръшнати врати — можеше да са и далечни експлозии.
В свещник на пода мъждукаше свещ. Наблизо лежаха няколко фенерчета с батерии, както и други необходими неща: ръчно радио, аптечка, газова печка, даже дърва, въпреки че в апартамента нямаше камина. Освен тази стая апартаментът тънеше в мрак. Бяха послушали официалния съвет и бяха изключили всичко електрическо и електронно. Това била „заповед за затъмняване“, каза кметът — не съвсем точно, просто поредното ехо от Втората световна война. Но бяха оставили електричеството заради климатичните инсталации, без които във все по-мръсния въздух на Купола бързо щяха да се почувстват зле. И не бяха успели да понесат изключването на стенния екран. Неведението някак си се струваше най-страшно от всичко.
Така или иначе, шумът навън показваше, че явно никой друг не обръща особено внимание на кметските призиви.
Гигантският стенен екран все още работеше. Наред с коментарите на мрачни телевизионни водещи, той им показваше мозайка от образи, излъчвани от различни места по света. Някои градове откъм нощната страна бяха скрити от празните кръгове на куполите, докато други пламтяха в сетната стихия на веселби и плячкосване. Други образи идваха от осветената полусфера, където тази нощ не бе имало истински изгрев, защото щитът пропускаше съвсем слаба светлина. Въпреки това, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето, сектантите и пируващите танцуваха на призрачна му сияние.
В тези последни мигове преди бурята онова, което постоянно привличаше вниманието на Бисиса, бе слънчевото затъмнение. Картината идваше от самолет, летящ в местещата се сянка на затъмнението в продължение на повече от час. В момента се намираше над Западния Пасифик, някъде край Филипините. В известен смисъл това беше двойно затъмнение, разбира се, тъй като лунната сянка подсилваше тази на щита, но дори с процеждащата се ограничена светлина слънцето изнасяше обичайното си красиво зрелище — „разръфаната“ корона приличаше на косата на Медуза, от която щитът на Атина трябваше да защити Земята.
Наблюдателният самолет не летеше сам в небето. Цял флот негови събратя следяха лунната сянка, плъзгаща се по лицето на Земята, а в океана долу множество кораби, сред които огромен лайнер, се криеха в сянката на затъмнението. Скриването под сянката на дружелюбната Луна бе една от по-рационалните стратегии, които бяха измислили хората, за да избегнат погледа на слънцето, и в тази част от океана се бяха събрали хиляди. Това щеше да е напразно, разбира се. Пълното слънчево затъмнение щеше да продължи само по няколко минути във всяка дадена точка и даже следващите сянката самолети щяха да разполагат с малко повече от тричасова защита. Но никой не можеше да обвинява хората, че опитват всичко.
Този организиран небесен часовников механизъм някак си направи ужасното утро реално. Първородните бяха предвидили бурята точно за този момент, с това космическо съвпадение, греещо ярко в земното небе. Дори бяха имали арогантността да й покажат намеренията си. И ето, че сега всичко се развиваше точно според плановете им, на живо по телевизията…
Мира ахна. Бисиса я прегърна по-здраво.
Около черния кръг на Луната бликна светлина, сякаш от отсрещната страна на земния спътник беше избухнала огромна бомба. Това бе слънчевата буря, разбира се. Часовникът на Бисиса показваше, че се разразява в секундата, в която беше предвидил Юджийн Менгълс. За миг зърнаха следящите затъмнението самолети да изчезват от небето.