Засега медиците и техните роботизирани помощници бяха готови и очакваха неизбежните жертви.
Бъд продължи проверката.
— Метеорологичен център, тук Контролна кула.
Тъжният глас на Михаил Мартинов стигна до него след обичайното закъснение от няколко секунди.
— Тук съм, полковник. — Бъд виждаше мрачното му лице, както и Юджийн на заден план, в тяхната лаборатория в базата „Клавиус“. Михаил бе върхът на пирамидата от учени на Земята, Луната и щита, всички следящи променящото се поведение на слънцето. — В момента слънцето се държи според предвижданията. За добро или лошо.
Юджийн Менгълс му измърмори нещо.
— Какво има? — изсумтя Бъд.
— Юджийн ми напомня, че потокът на рентгеновите лъчи е малко по-силен, отколкото предполагахме. Все пак е в границите на допустимата грешка, но тенденцията е към усилване. Разбира се, трябва да очакваме известни отклонения — от гледна точка на енергийните мащаби, рентгеновият спектър е второстепенен и става въпрос за несъответствия в предвиждания от вторичен ред…
И продължи да обяснява. Бъд се опита да прояви търпение. Със своето незачитане на позивните и типичната си склонност на учен да чете лекции, вместо да докладва, Мартинов по-късно, когато напрежението нараснеше, можеше да се окаже проблем.
— Добре, Михаил, Съобщи ми, ако…
Но думите му прекъснаха поредната пристигаща със закъснение реплика на руснака.
— Реших, че може би… — Той се поколеба, когато чу думите на полковника. — Може би искате да видите какво стана.
— Къде?
— На слънцето.
Вместо смръщеното му лице се появи изкуствено оцветено изображение, съставено от сателитите и мониторите на самия щит. Това беше слънцето — ала никой човек нямаше да познае това слънце. Светлината му вече не бе жълтеникава, а свирепо синьо-бяла и по повърхността му се носеха грамадни сияещи облаци. От краищата на диска в космоса изригваха огнени струи, провлачвани в арки и осморки от оплетеното магнитно поле. И в самия му център блестеше петно ослепителна светлина. Гледано в перспектива, това беше най-чудовищното изригване, насочено право към Земята.
— Мили Боже!
Бъд рязко завъртя глава.
— Кой го каза?
— Извинявай, Бъд… хмм, Контролна кула. Контролна кула, тук Комуникационен център. — Беше кадърната млада Бела Фингъл, на която Бъд бе поверил всички аспекти на комуникациите. — Извинявай — повтори тя. — Но… вижте Земята!
Всички лица се обърнаха към големия екран.
В Л1 щитът винаги беше разположен над подслънчевата точка, онова място на Земята, точно над което се намираше слънцето. В момента тази точка бе в Тихия океан. И над водата се събираха спираловидни облаци: зараждаше се гигантска циклонална система. Скоро щеше да се насочи на запад и да премине над райони, гъмжащи от хора.
— Започна се значи — промълви Роуз Делиа.
— Ако не бяхме ние, щеше да е много по-ужасно — изсумтя Бъд. — Не го забравяйте.
— Заедно ще го преживеем, Бъд.
Това беше гласът на Атина — тихо проговори в ухото му. Той се озърна, неуверен дали е трябвало да я чуе още някой.
Да върви по дяволите.
— Добре — каза той. — Кой е следващият?
03:25 (лондонско време)
На Марс Хелена търпеливо управляваше „Бигъл“ и чакаше шоуто да започне. В космическата програма свикваш с чакането.
В последния момент си позволи надеждата, че в края на краищата учените може би грешат, че всичко това е някаква страшна лъжлива тревога. И тогава, сякаш по даден знак, слънцето разцъфна.
Прозорците на всъдехода мигновено потъмняха в опит да защитят очите й и машината спря. Тя отправи тиха команда към интелигентните й системи. Когато предното стъкло се проясни, Хелена видя едно помръкнало слънце, изкривено от светлинен стълб, изригнал от ръба на диска, синьо-бял, като чудовищно огнено дърво, вкоренено в слънчевата повърхност.