— Да — каза Кевин. — В някои от тях виждам разлика, но…
— Знаеш ли коя е първата? Може би и сам мога да преценя, но времето е пари, синко.
— Това е лесно — каза Кевин и избра една от малката разхвърляна купчина. — Виждате ли опръсканото? — Той посочи малко кафяво петънце по бялата рамка на снимката.
— Ъхъ — Пап не отдели повече от един бегъл поглед на кафявата точица. Той погледна снимката и след миг отвори чекмеджето на работната си маса. Вътре имаше разхвърляни инструменти. На едната страна, в отделено за него място имаше предмет, увит в бижутерско кадифе. Пап го извади, разви кадифето и от него се показа голяма лупа с копче в основата си. Той се наведе над снимката и натисна копчето. Върху снимката падна ярък кръг светлина.
— Страхотно! — каза Кевин.
— Ъхъ — отново каза Пап. На Кевин му се стори, че за Пап той вече не присъстваше. Пап изучаваше снимката отблизо.
Ако не се знаеха обстоятелствата, при които е направена, снимката едва ли би заслужавала такова обстойно внимание. Като повечето снимки, които са направени с приличен апарат, добър филм и от фотограф, който е поне достатъчно интелигентен, за да не държи пръста си пред обектива, тя беше ясна, разбираема… и като толкова много снимки от полароид странно безизразна. Беше снимка, на която можеш да различиш и да назовеш всеки предмет, но съдържанието му е толкова плоско, колкото и повърхността. Не беше добре композирана, но не композицията беше това, което не беше наред — за тази безизразна плоскост едва ли би могло да се каже, че не е в ред, поне не повече, отколкото може да се каже, че не е в ред един обикновен ден в обикновения живот само защото през него не се е случило нищо, от което си струва да се направи телевизионен филм. Както и в толкова много снимки от полароид нещата на снимката само бяха там — като празен стол на веранда или празна детска люлка в задния двор, или кола без пътници, която стои до незабележим бордюр, без дори да има спукана гума, която да я направи интересна или уникална.
Това, което не беше наред със снимката, беше чувството, че тя не е наред. Кевин си спомняше усещането на тревога, което беше изпитал, докато композираше обектите за снимката, която искаше да направи, и настръхването по гърба си, когато при светването на светкавицата си беше помислил „Той е мой“. Ето това не беше наред и както при човека от луната, когото не можеш да не видиш, след като веднъж си го видял, той откриваше, че не можеш да не изпитваш определени чувства… а що се отнася до тези снимки, тези чувства бяха лоши.
Кевин си помисли: „Като че ли от тази снимка вее вятър — много лек, много студен.“
За пръв път мисълта, че може да има нещо свръхестествено — че това е част от Знамението — не само го заинтригува. За пръв път той усети, че желае просто да се беше отказал от това нещо. „Той е мой“ — това си беше помислил, след като пръстът му беше натиснал бутона за снимане за пръв път. Сега откриваше, че се чуди дали наистина беше помислил това.
„Страх ме е от него. От това, което прави.“
Тази мисъл го подлудяваше и той се наведе през рамото на Пап Мерил с гримаса на човек, който усилено търси загубен диамант в купчина пясък, твърдо решен, че независимо от това, какво ще види (винаги предполагаше, че трябва да види нещо ново, но не мислеше, че ще види; беше изучавал всички тези снимки достатъчно често и смяташе, че е видял всичко, което можеше да се види на тях), той ще го погледне, ще го проучи и за нищо на света няма да си позволи да не го забележи. Дори ако можеше… а един печален вътрешен глас настойчиво отбелязваше, че времето да не забелязва вече е отминало може би завинаги.
Това, което показваше снимката, беше голямо черно куче пред бяла дървена ограда от колове. Дървената ограда нямаше още дълго да остане бяла, освен ако някой в този плосък полароиден свят не я боядисаше или поне я измиеше до бяло. Това не беше много вероятно — оградата изглеждаше запусната, забравена. Върховете на някои колове бяха отчупени. Други се бяха наклонили силно напред.
Кучето беше на тротоара пред оградата. Беше обърнало задницата си към обектива. Опашката му — дълга и космата, висеше. Като че ли душеше един от коловете на оградата — вероятно, помисли си Кевин, защото оградата беше, по думите на баща му, „пощенска кутия“ — място, където много кучета вдигат крак и пускат мистичните жълти струи на писмата си, преди да отминат.
На Кевин кучето му приличаше на бездомно. Козината му беше дълга, разрошена и осеяна със сламки. На едно от ушите му имаше белег от стара рана. Сянката му беше толкова дълга, че излизаше извън рамката на буренясалата, неравна морава зад оградата. Сянката караше Кевин да мисли, че снимката е правена скоро след изгрев или малко преди залез слънце; без ясна представа за посоката, към която е гледал фотографът (какъв фотограф, ха-ха), не можеше да се каже кое от двете, просто той (или тя) трябва да е бил застанал само на няколко градуса настрани било точно от изток, било от запад.