Кевин погледна през визьора.
— Приближи се малко към Мег, мамо — каза той и посочи с лявата си ръка. — Ти също, татко. — Този път той посочи с дясната си ръка.
— Притискате ме! — каза Мег на родителите си. Кевин сложи пръста си на копчето, което щеше да включи апарата, и тогава си спомни, че бегло беше зърнал една бележка в инструкциите — колко лесно било да отрежеш главите на хората на снимката. „Без глави“ — си помисли той и това щеше да бъде смешно, но кой знае защо почувства леко щипване в кръста, което отмина и беше забравено почти преди да го беше забелязал.
Той малко повдигна апарата. Така. Всички бяха в рамката.
— Добре! — изпя той. — Усмихнете се и кажете „ко-пе-ле“!
— Кевин! — извика майка му.
Баща му се пръскаше от смях, а Мег скърцаше с някакъв лудешки кикот, който даже и лошите актриси не съчиняват често; единствено момичетата на възраст между десет и дванайсет притежават правата над този смях.
Кевин натисна бутона.
Светкавицата, захранвана от батерията в кутията за филма, за миг обля стаята с добродетелна бяла светлина.
„Той е мой“ — помисли си Кевин и това трябваше да бъде върховният момент на неговия петнайсети рожден ден. Вместо това от тази мисъл се върна одевешното странно леко пощипване. Този път беше по-забележимо.
Апаратът изшумя — неща между писък и бръмчене, звук труден за описване, но все пак достатъчно познат на повечето хора: звукът на фотоапарат полароид, който изцърква нещо, което може да не е изкуство, но често върши работа и почти винаги предизвиква моментална радост.
— Дай да го видя! — извика Мег.
— Успокой се, кифличке — каза господин Деливън. — Трябва им малко време, за да се проявят.
Мег гледаше към твърдата сива повърхност на това, което все още не беше фотография, с прехласнатото внимание на жена, вторачена в кристалното кълбо на гадателка.
Останалата част от семейството се събра наоколо й прояви същото тревожно усещане, което се беше появило и при церемонията по Зареждането на Апарата: натюрморт на Американското Семейство, което си е поело дъх и позира.
Кевин почувства как в мускулите му се прокрадва ужасно напрежение и този път нямаше никакъв начин да не му обърне внимание. Не можеше да си го обясни… но то беше там. Той не можеше да откъсне очи от плътния сив квадрат вътре в бялата рамка, в който щеше да се побере снимката.
— Мисля, че се виждам! — извика Мег радостно. После, миг по-късно: — Не. Май че не. Мисля, че виждам…
Те гледаха в пълна тишина как сивото се изчисти, както се смята, че правят мъглите в кристалното кълбо на гадателя, когато вибрациите или чувствата, или каквото и друго да са, си дойдат на място, и накрая видяха снимката.
Господин Деливън пръв наруши мълчанието.
— Какво е това? — попита той, без да се обръща конкретно към никого. — Някаква шега?
Кевин беше оставил безучастно апарата на масата, доста близо до ръба, за да гледа проявяването на снимката. Мег видя каква е снимката и отстъпи назад. Изразът на лицето й не беше нито израз на ужас, нито израз на страхопочитание, а просто израз на обикновена изненада. Когато се обърна към баща си, тя вдигна едната си ръка. Вдигащата се ръка удари апарата и го бутна от масата на пода. Госпожа Деливън беше загледана в появяващата се снимка в транс, изразът на лицето й беше като на жена, която е дълбоко озадачена или която чувства началото на мигрена. Звукът от удара на апарата в пода я сепна. Тя издаде лек вик и се отдръпна, като закачи крака на Мег и изгуби равновесие. Господин Деливън посегна да я хване, като бутна Мег, която беше все още между тях, отново напред доста силно. Господин Деливън не само хвана жена си, но го направи с някаква грация — за момент от тях наистина можеше да стане хубава снимка: мама и татко, показвайки, че все още знаят да се ухажват, хванати в края на едно въодушевено танго, тя с ръка, вдигната нагоре, и силно извит гръб, а той — наведен над нея в онази двусмислена мъжка поза, която, когато се отдели от контекста, може да изглежда или като молба, или като страст.
Мег беше на единайсет и не беше толкова грациозна. Тя отхвръкна към масата и се удари с корема си в нея. Ударът беше достатъчно силен, за да я нарани, но последната година и половина тя беше взимала уроци по балет при Асоциацията на младите християни от Запада три пъти седмично. Не танцуваше с голяма грация, но харесваше балета и танцуването за щастие беше заздравило стомашните й мускули и те поеха удара, както добър ресор поема подскачането на колата по път, който е целият на дупки. Все пак на следващия ден над хълбоците й имаше ивица от черно и синьо. Тези синини останаха почти две седмици — оцветени първо във виолетово, после в жълто, после изчезнаха… като полароидна снимка на заден ход.