— Дебелашка шега — каза баща му. — Трябва да е шега. Това, което трябва да се направи, е да се смени проклетият апарат и да забравим цялата история.
— Не мисля, че е дебелашка шега — каза Кевин. — Първо, прекалено сложно е, за да бъде дебелашка шега. Как си представяш апаратът да прави постоянно една и съща снимка? Плюс това психологията съвсем не е такава.
— Сега пък психология — каза господин Деливън, извъртайки очи към жена си.
— Да, психология! — повтори Кевин твърдо. — Когато някой зарежда цигарата ти с бенгалски огън или ти даде блокче лютива дъвка, той стои отстрани, за да гледа ефекта, нали? Но ако ти или мама сте си направили шега с мен…
— Баща ти не е голям шегаджия, скъпи — каза госпожа Деливън, спокойно отбелязвайки очевидното.
Господин Деливън гледаше Кевин със стиснати устни. Това беше погледът, който винаги се появяваше, когато разбираше, че синът му се насочва към онази пътека на бейзболното игрище, където Кевин изглеждаше като у дома си: лявото поле. Далечното ляво поле. У Кевин имаше някаква интуиция, някаква дарба за предусещане, която винаги го озадачаваше и объркваше. Той не знаеше откъде беше дошла, но беше сигурен, че не идва от неговия род.
Той въздъхна и отново погледна апарата. Парченце черна пластмаса се беше отчупило от лявата страна на кутията и под центъра на лещата на визьора имаше пукнатина не по-дебела от човешки косъм. Пукнатината беше толкова тънка, че изчезваше напълно, когато вдигнеш апарата към окото си, за да нагласиш снимката, която няма да получиш — това, което ще получиш, беше на масичката за кафе, а имаше и още около дузина екземпляра от него в трапезарията.
Това, което се получаваше, приличаше на беглец от местния кучкарник.
— Добре, какво, по дяволите, ще правиш с него? — попита той. — Искам да кажа, да помислим разумно, Кевин. Каква полза има от апарат, който прави постоянно една и съща снимка?
Но Кевин не беше мислил каква полза има. Всъщност той въобще не беше мислил. Той чувстваше… и помнеше. В мига, когато натисна бутона на затвора, една ясна мисъл
(той е мой)
беше изпълнила ума му така, както моментната бяла светлина от светкавицата беше изпълнила очите му. Тази мисъл — ясна, но някак необяснима, беше придружена от силна смесица от емоции, която той все още не можеше да определи напълно… но мислеше, че в нея преобладаваха страхът и възбудата.
И освен това — баща му винаги искаше да гледа на нещата разумно. То й никога нямаше да е в състояние да разбере интуицията на Кевин или интереса на Мег към кукли убийци на име Чъки.
Мег се върна с огромна чиния със сладолед и отново пусна видеото. Сега някой се опитваше да опече Чъки с горелка, но той продължи напред, като размахваше ножа.
— Вие двамата още ли се карате?
— Имаме спор — каза господин Деливън. Устните му бяха стиснати по-здраво от когато и да било.
— Да, точно така — каза Мег, седна отново на пода и кръстоса крака. — Ти винаги казваш това.
— Мег? — каза мило Кевин.
— Какво?
— Ако изядеш толкова много сладолед при това е разкъсан далак, ще умреш в ужасни мъки през нощта. Разбира се, далакът ти може да не е наистина разкъсан, но…
Мег му се изплези и се обърна отново към видеото.
Господин Деливън гледаше сина си с изражение, което представляваше смесица от обич и яд.
— Виж, Кев — апаратът е твой. Никой не спори за това. Можеш да правиш каквото искаш с него. Но…
— Татко, не се ли интересуваш поне малко защо прави това, което прави?
— Не — каза Джон Деливън.
Сега беше ред на Кевин да извърти очи. През това време госпожа Деливън гледаше ту единия, ту другия като някой, който се наслаждава на много добър тенис мач. Това не беше далеч от истината. Тя беше прекарала години да гледа как синът й и съпругът й се зъбят един на друг. И това все още не й беше омръзнало. Понякога се чудеше дали ще открият всъщност колко са еднакви.
— Е, аз искам да помисля върху това.
— Добре. Просто исках да знаеш, че утре мога да отида до „Пени“ и да сменя това нещо — ако ти искаш и те са съгласни да заменят една счупена стока, това е всичко. Ако искаш да то задържиш, пак добре. Измивам си ръцете. — Той бързо избърса ръцете си една о друга, за да поясни.
— Предполагам, че не искате моето мнение — каза Мег.
— Точно така — каза Кевин.
— Разбира се, че го искаме, Мег — каза госпожа Деливън.
— Аз мисля, че това е свръхестествен апарат — каза Мег. Тя ближеше сладолед от лъжицата си. — Мисля, че това е Знамение.