Този часовник с кукувичка трябваше да виси на нещо. Трябваше да виси заради топузите на махалото. А на какво се закачваше? Ами че на кука, разбира се.
Може би на кука, която стърчи от греда.
Като гредата, на която висеше полароидът на Кевин.
Сега той заговори и думите му като че ли идваха някъде отдалече:
— По дяволите, какво му е станало, Кевин? Започнал е да се побърква?
— Не е започнал — отвърна Кевин и гласът му като че ли също идваше някъде отдалече. Стояха над дръвника и гледаха пръснатите парченца време. — Побъркал се е. От апарата.
— Трябва да го размажем — каза господин Деливън. Гласът му сякаш доплува до ушите му много дълго, след като беше изговорил думите.
— Още не — каза Кевин. — Трябва първо да отидем до дрогерията. Там има специална разпродажба на такива апарати.
— Има специална разпродажба на как…
Кевин го докосна по ръката. Джон Деливън го погледна. Кевин беше вдигнал глава и приличаше на елен, който усеща пожар. В този момент момчето беше повече от хубаво — беше почти божествено, като млад поет в часа на смъртта си.
— Какво? — настойчиво попита Джон Деливън.
— Не чу ли нещо? — тревогата бавно преминаваше в съмнение.
— Кола на улицата — каза господин Деливън. Колко по-стар беше от сина си? — внезапно се почуди той. — Двайсет и пет години? Господи, не беше ли вече време да започне да действа?
Той прогони колебанието надалеч, опита се да го задържи на разстояние една ръка. Отчаяно потърси зрелостта си, но не намери много от нея. Нахлузи я върху себе си, както се нахлузва старо, изпокъсано палто.
— Сигурен ли си, че беше само това, татко?
— Да. Кевин, много си се навил. Овладей се, или… — Или какво? Но той знаеше и се засмя на пресекулки. — Или и двамата трябва да побегнем като зайци.
Кевин го погледна замислено за миг — като човек, който излиза от дълбок сън — може би дори от транс, после кимна.
— Хайде.
— Кевин, защо? Какво искаш? Той може да е горе, просто да не отваря…
— Ще разберем като влезем, татко. Хайде. — И почти издърпа баща си от двора с боклуците към тясната пътека.
— Кевин, ръката ми ли искаш да откъснеш, или какво? — попита господин Деливън, когато се върнаха на тротоара.
— Той беше там — каза Кевин. — Криеше се. Чакаше да си тръгнем. Чувствах го.
— Беше… — господин Деливън спря, после тръгна отново. — Добре… да кажем, че е бил. Просто заради спора, да кажем, че е бил. Не трябва ли да се върнем там и да го хванем за яката? — И със закъснение: — Къде беше той?
— От другата страна на оградата — каза Кевин. Очите му сякаш плуваха. Този път хареса по-малко на господин Деливън. — Вече е бил там. Вече е взел, каквото му трябва. Трябва да побързаме.
Кевин вече тръгваше към края на тротоара, за да пресече напряко градския площад до „Лавердиер“. Господин Деливън посегна и го сграбчи като кондуктор, който сграбчва човек, когото е хванал да се промъква във влака без билет.
— Кевин, за какво говориш?
И тогава Кевин наистина го каза: погледна към него и го каза:
— То идва, татко. Това е животът ми. — Погледна баща си — пребледнялото му лице и нещастните му, плуващи очи умоляваха. — Кучето идва. Няма да е достатъчно просто да влезем вътре и да вземем апарата. Това вече е отминало. Моля те, не ме спирай. Моля те, не ме събуждай. Това е животът ми.
Господин Деливън направи едно последно огромно усилие да не се поддаде на тази нарастваща лудост… и после се предаде.
— Хайде — каза той, хвана сина си за лакътя и почти го повлече по площада. — Каквото и да е, нека го направим. — Той спря за миг. — Имаме ли достатъчно време?
— Не съм сигурен — каза Кевин и добави неохотно: — Мисля, че не.
ГЛАВА 17
Пап чакаше зад дъсчената ограда и гледаше двамата Деливън през една дупка от чеп. Беше сложил тютюна в задния си джоб, така че ръцете му да са свободни да се стискат и отпускат, стискат и отпускат.