Защото те щяха да се върнат.
Пап Мерил знаеше това така добре, както, знаеше името си.
По-късно, може би след като отминат всички тези вълнения и глупости, щеше да може да отиде при момчето и да му каже: „Да. Така е. Направих всичко, което мислиш, че съм направил. Сега защо не забравим тази работа и отново да не се познаваме… нали? Можем да си позволим да го направим. Може да не мислиш така, поне на пръв поглед, но можем. Защото виж — ти искаше да го разбиеш, защото мислеше, че е опасен, а аз исках да го продам, защото мислех, че е ценен. Оказа се, че ти си прав, а аз не съм и това е цялото отмъщение, от което имаш нужда. Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш защо — няма много мъже в този град, които са ме чували да казвам такова нещо. От това ме присвива коремът, искам да кажа, но това няма значение — когато не съм прав, искам да мисля, че съм достатъчно голям, за да го преглътна, независимо колко ми е мъчно. В края на краищата, момче, аз направих това, което ти искаше да направиш отначало. Всички ние излязохме на една и съща улица, искам да кажа, и мисля, че ще е най-добре миналото да си остане минало. Знам какво мислиш за мен и знам какво аз мисля за теб и никой от нас двамата няма да гласува за избирането на другия за церемониалмайстор на годишния парад на Четвърти юли, но всичко е наред — ще можем да го преживеем, нали? Това, което искам да кажа, е просто следното: и двамата се радваме, че проклетия апарат го няма, така че нека да приключим всичко и да си вървим.“
Но това беше за по-нататък, а дори и тогава само под въпрос. Точно сега нямаше да свърши работа, сигурен беше. Щеше да им трябва време да се успокоят. Точно сега и двамата щяха да се мъчат да откъснат парче от задника му като
(кучето на онази снимка)
като… е, няма значение като какво. Най-важното беше, когато се върнат, да си бъде тук — да си работи както обикновено и да изглежда невинен като младенец.
Защото те щяха да се върнат.
Нищо толкова. Всичко беше наред, защото…
— Защото владея положението — прошепна Пап. — Това е, което искам да кажа.
Той отиде до предната врата и обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ (после отново бързо я обърна пак на „ЗАТВОРЕНО“, но това го направи, без да съзнава, а и после нямаше да го помни). За начало — добре. Сега какво? Всичко трябваше да изглежда като през най-нормален ден — ни повече, ни по-малко. Когато онези се върнеха, запотени и решени да победят или да умрат за това, което вече беше убито и съвсем мъртво, той трябваше да се направи на изненадан — „За какво говорите, за Бога?“.
И така… какво беше най-нормалното нещо, което трябваше да го заварят да прави, когато се върнат — с шерифа Пангборн или без него?
Погледът на Пап се спря на часовника с кукувичка, който висеше на гредата до хубавото бюро, което беше взел от една разпродажба в Себаго преди месец или преди шест седмици. Немного хубав часовник с кукувичка — може би първоначално купен с талони за намаление от някоя душа, която се беше опитвала да бъде пестелива (хората, които само се опитваха да бъдат пестеливи, бяха според оценката на Пап бедни, неосведомени души, които плуваха по живота в неясно и постоянно състояние на разочарование). Все пак, ако можеше да го поправи, така че да работи малко, може би можеше да го продаде на някой от скиорите, които щяха да се появят след месец-два — на някой, който се нуждае от часовник във вилата или хижата си, защото последният, купен на старо, се е развалил, и който още не разбира (и вероятно никога няма да разбере), че още един, купен на старо, няма да е решение, а проблем.
Пап бе изпитал съжаление към този човек и би се пазарил с него или с нея толкова честно, колкото мислеше, че може, но не би го разубедил. „На ваша собствена отговорност“ беше не само това, което той искаше да каже, а и което често казваше, пък трябваше и да се живее, нали?