— ПОМОЩ! — изкрещя Пап — последните свързани думи, които го чуха да казва.
— Бързо! — извика баща му и отново напъха филма в ръцете му. — Бързо!
Цвърчене на горяща плът. Трополене на капки кръв по масата като при дъжд, който се превръща в буря — вените и артериите по пръстите на Пап и по опакото на ръцете му започваха да се пукат. Ручей от гореща, течаща пластмаса обви лявата му китка и снопчето вени, които там бяха толкова близко до повърхността, се спука, пръсна кръв като от прогнило уплътнение, което първо е започнало да тече на няколко места, а сега просто започва да се разпада под настойчивия, ударен натиск.
Пап зави като животно.
Кевин отново се опита да натика пакета с филма и когато той отново отказа да влезе, изкрещя:
— Майната ти!
— Държиш го обратно! — изкрещя и господин Деливън. Опита се да издърпа апарата от Кевин, а Кевин се отскубна и остави в ръцете на баща си само парче от ризата си — нищо повече. Издърпа навън пакета на филма и за миг той се изплъзна от крайчеца на пръстите му и за малко не падна на пода — който, Кевин знаеше много добре, мечтаеше да се свие в юмрук и да го смачка веднага щом падне.
Успя да го хване, завъртя го обратно, вкара го на място и затвори предния капак на апарата — отворен, той висеше на пантите си като главата на незнайно същество със счупен врат.
Пап изви отново и…
БЛЯС!
ГЛАВА 22
Този път беше като да стоиш в центъра на слънце, което с един внезапен изблик от светлина се превръща в свръхнова звезда. Кевин почувства, че сянката му сякаш се откъсва от петите му и се блъсва в стената. И може би това беше вярно поне отчасти, защото цялата стена зад него за миг се нажежи до бяло и се изпъстри с хиляди пукнатини с изключение на мястото, покрито от сянката му. Очертанията й — ясно изрязан силует — останаха татуирани там: единият лакът замръзнал като крило. Ръката му беше оставила зад себе си замръзналия си образ, докато се издигаше с апарата към лицето му.
Горната част на апарата в ръцете на Пап се откъсна от останалата с дълбок звук, сякаш някакъв много дебел мъж прочистваше гърлото си. Слънчевото куче изрева и този път басовият гръм беше достатъчно висок, достатъчно силен, достатъчно близък, за да счупи стъклата на часовниците и да посипе по пода стъклата на огледалата и снимките в моментни кристални, невероятно красиви дъги.
Апаратът този път не изстена и не изви — звукът на механизма му беше като писък — висок и пронизителен като на жена, която умира в родилни мъки. Квадратното парче хартия, което се показа и си проби път през прореза, димеше и пушеше. После тъмният прорез също започна да се топи — едната му страна увисна напред, другата се сгърчи назад, а целият прорез започна да се разтваря като прозявка на беззъба уста. Върху лъскавата повърхност на последната снимка се образува мехур все още увиснал от разширяващата се уста на канала, от който полароидът „Слънце“ раждаше фотографиите си.
Докато Кевин гледаше замръзнал през завесата от святкащи, дрънчащи точки, която последната бяла експлозия беше спуснала пред очите му, Слънчевото куче изрева отново. Сега звукът беше по-слаб и не идваше изпод земята и отвсякъде, но беше по-ужасен, защото беше по-истински, повече тук.
Част от разпадащия се апарат в голям сив къс отхвръкна назад, лепна се на шията на Пап Мерил и се разтвори като огърлица. Вратната му вена и сънната артерия се спукаха и изхвърлиха струи кръв, които бликнаха нагоре и напред в яркочервени спирали. Главата на Пап увисна назад, сякаш той нямаше кости.
Мехурът на повърхността на снимката растеше. Самата снимка започна да трепти в прозяващия се прорез в долната част на вече обезглавения апарат. Страните й започнаха да растат, като че ли снимката вече не беше от картон, а от някаква гъвкава субстанция, която приличаше на плетен найлон. Тя се извиваше напред-назад в прореза и Кевин си помисли за каубойските ботуши, които беше получил за рождения си ден преди две години и как трябваше да извива крака, докато ги обуе, защото му бяха малко стегнати в глезените.
Краищата на снимката се отъркаха в краищата на прореза и би трябвало да заседнат. Но апаратът вече не беше твърд — всъщност въобще не приличаше на това, което беше бил преди. Краищата на снимката се врязаха в страните му съвсем лесно — като остра като бръснач кама в меко месо. Излязоха през това, което преди беше било корпус на апарата, пръскайки във въздуха сиви капки от димяща пластмаса. Една от тях попадна върху стар, смачкан куп списания „Популярна механика“ и проби в тях димяща, тлееща дупка.