Кучето отново изрева — сърдит, грозен звук — викът на същество, в чийто ум няма нищо друго освен разкъсване и убиване. Само това — нищо друго.
Снимката затрептя на ръба на увисналия, разтопен отвор, който сега приличаше най-много на някакъв безформен духов инструмент, после падна на масата със скоростта на камък, който пада в бездънна яма.
Кевин почувства как една ръка се забива в рамото му.
— Какво прави? — попита дрезгаво баща му. — Всемогъщи Боже, Кевин, какво прави!
Кевин се чу как отговаря с далечен, почти безизразен глас:
— Ражда се.
ГЛАВА 23
Пап Мерил умря, облегнат на стола зад работната си маса, където беше седял толкова много часове: беше седял и пушил; седял и поправял какви ли не неща, така че да вървят поне за малко и да може да продаде негодното на неразумните; седял и давал заеми на импулсивните и непредвидливите след залез слънце. Умря, загледан в тавана, от който капеше собствената му кръв — капеше и се размазваше по бузите и отворените му очи.
Столът му загуби равновесие и изсипа увисналото му тяло на пода. Портмонето и връзката ключове издрънчаха.
Последната полароидна снимка продължаваше неспокойно да трепти на масата. Страните й се разтваряха и Кевин усещаше как някакво непознато нещо — едновременно живо и неживо — стене в ужасни, непознати родилни мъки.
— Трябва да се махаме оттук — изпъшка баща му и го дръпна. Очите на Джон Деливън бяха изцъклени и обезумели, приковани в тази разширяваща се, движеща се фотография, която вече покриваше половината от работната маса на Мерил. Вече изобщо не приличаше на фотография. Страните й се издуваха като бузите на нещо, което отчаяно се опитва да изсвири. Блестящият мехур, вече висок цяла стъпка, нарастваше и трептеше. По повърхността му безцелно се движеха странни, безименни цветове, а отвътре като че ли избиваше някаква мазна пот. Ревът — пълен с раздразнение, решимост и нетърпим глад, пробиваше мозъка на господин Деливън отново и отново, заплашваше да го разкъса и да пусне вътре лудостта.
Кевин се дръпна, ризата му се съдра на рамото. Гласът му беше пълен с дълбоко, странно спокойствие.
— Не — то просто ще тръгне след нас. Мисля, че то иска мен, защото, ако искаше Пап, вече го е получило, а все пак аз бях първият притежател на апарата. Но то няма да спре дотук. Ще поиска и теб. А и тогава може да не спре.
— Не можеш да направиш нищо! — изкрещя баща му.
— Мога — каза Кевин. — Имам един шанс.
И вдигна апарата.
Краищата на снимката достигнаха до ръбовете на работната маса. Вместо да увиснат, те се завиваха нагоре и продължиха да пулсират и да се разрастват. Сега приличаха на странни крила, които някак си бяха оборудвани с бели дробове и се опитваха да дишат по някакъв измъчен начин.
Цялата повърхност на аморфното, пулсиращо нещо продължаваше да се подува — това, което трябваше да бъде плоска повърхност, се беше превърнало в ужасен тумор, а издутите му, покрити с кратери страни се мокреха от отвратителна течност. Тя изпускаше блудкавата миризма на карантия.
Ревът на кучето стана непрекъснат — пленен, яростен рев на адско куче, което не може да излезе и някои от часовниците на покойния Пап Мерил отново, сякаш в знак на протест, започнаха да бият.
Безумното желание на господин Деливън да избягат го беше напуснало — той се чувстваше обхванат от дълбока сънливост — някаква смъртоносна летаргия.
Кевин доближи визьора на апарата до окото си. Досега само няколко пъти беше ходил на лов за елени, но помнеше какво означава, когато трябва да чакаш — скрит, с пушка в ръка, докато другарите ти се приближават към теб през гората и нарочно шумят, колкото може повече, и се надяваш от дърветата да изскочи нещо и да се насочи към празното място, където чакаш, а полето ти на обстрел е нищо и никакъв един безопасен ъгъл, който минава точно пред другите. Не трябва да се тревожиш, че може да ги улучиш — трябва да се тревожиш само дали ще улучиш елена.
Отначало се чудиш дали можеш да го улучиш, когато и ако се покаже. После се чудиш дали изобщо ще можеш да стреляш. После се надяваш, че еленът ще остане хипотетичен, така че да няма нужда изобщо да опитваш… както беше ставало винаги досега. Единственият момент, когато наистина имаше елен, в засадата чакаше приятелят на баща му Бил Робъртсън. Господин Робъртсън беше вкарал куршума точно там, където се предполагаше, че трябва да го вкара — в сгъвката между врата и рамото и ловният надзирател им беше направил снимки около трофея — самец с дванайсет разклонения на рогата, с който всеки ловец би бил щастлив да се похвали.