То беше като негатив на всички полароидни снимки, които Кевин беше виждал някога — черно-бял вместо цветен и в три измерения вместо в две. Беше като да видиш как живо същество моментално се превръща в камък от невнимателен поглед към главата на Медуза.
— Край с тебе, копеле такова! — изкрещя Кевин с дрезгав, истеричен глас и сякаш в отговор на думите му замръзналите предни крака на нещото загубиха опората си на бюрото и кучето започна да изчезва — първо бавно, а после бързо — в дупката, от която беше дошло. И изчезна съвсем с глух звук на тракащи камъни — като срутване на земни пластове.
„Какво ли бих видял, ако сега изтичам и погледна в тази дупка? — почуди се той несвързано. — Ще видя ли онази къща, онази ограда, стареца с количката боклуци, който гледа с разширени очи в лицето на великан — не момче, а Момче, което също го гледа от разкъсана тлееща дупка в мъгливото небе? Щеше ли да ме всмуче вътре? Какво?“
Вместо това той изпусна полароида и вдигна ръце към лицето си.
Само Джон Деливън, който лежеше на пода, видя финалното действие — извиващата се, мъртва мембрана, която се стягаше в сложен, но незабележим възел около отвора, смачкваше се там и после пропадна (или беше всмукана) в себе си.
Чу се свистене на въздух, който се извиси от широка въздишка до тънка свирка на чайник.
После мембраната се обърна наопаки и изчезна.
Просто изчезна, като че ли никога не беше съществувала.
Господин Деливън бавно и несигурно се изправи и видя как последното всмукване (или издухване, каза си той, в зависимост от това — от коя страна на дупката се намираш) изтегли Табака на бюрото и полароидните снимки, крито беше направил старецът.
Синът му стоеше по средата на стаята и плачеше, заровил лицето си в ръце.
— Кевин — каза той тихо и прегърна момчето си.
— Трябваше да му направя снимка — каза Кевин през сълзи и през ръцете си. — Това беше единственият начин да се освободим от него. Трябваше да направя снимка на това скапано гадно куче. Това е, което искам да кажа.
— Да — той го прегърна по-здраво. — Да, ти го направи.
Кевин погледна баща си с беззащитни, сълзящи очи.
— Това е начинът, по който трябваше да го застрелям, татко. Разбираш ли?
— Да — каза баща му. — Да, разбирам. — И отново целуна Кевин по горещата буза. — Да се прибираме вкъщи, сине.
Той стисна по-здраво раменете на Кевин, за да го поведе към вратата — далеч от димящото, кърваво тяло на стареца (Кевин сигурно още не го е забелязал, помисли си господин Деливън; но ако останеха още тук, щеше да го забележи) и за момент Кевин не се подчини.
— Какво ще кажат хората? — попита Кевин и тонът му беше толкова предвзет и старомомински, че господин Деливън се засмя, въпреки собствените си опънати нерви.
— Да казват, каквото си щат. Никога не могат да достигнат дори близо до истината, а и не мисля, че някой ще се опита да го направи сериозно. — Той спря за момент. — Никой не го обичаше много, нали разбираш.
— Не искам никога да бъда на близко разстояние до истината — прошепна Кевин. — Да си вървим вкъщи.
— Да. Обичам те, Кевин.
— Аз също те обичам — каза Кевин дрезгаво и двамата излязоха от дима и вонята на старите неща, които беше най-добре да забравят, в ярката светлина на деня.
ЕПИЛОГ
Беше шестнайсетият рожден ден на Кевин Деливън и той получи точно това, което искаше: персонален компютър „Уърдстар 70“ и текстообработваща програма. Това беше играчка за хиляда й седемстотин долара и преди родителите му никога не биха могли да си я позволят, но през януари, около три месеца след финалната схватка в „Рогът на изобилието“, леля Хилда беше умряла тихо, докато спеше. Тя наистина беше Направила Нещо за Кевин и Мег — всъщност беше Направила Много за Цялото Семейство. Когато завещанието влезе в действие в началото на юни, семейство Деливън се оказа по-богато с почти седемдесет хиляди долара… и то след плащане на данъците, а не преди това.
— Боже, страхотен е! Благодаря! — извика Кевин и целуна майка си, баща си, дори сестра си Мег (която се изхили, но — по-стара с една година — не направи опит да се избърше; Кевин не можеше да прецени дали тази промяна е стъпка в правилната посока, или не). Той прекара по-голямата част от следобеда в стаята си — бърникаше и изпробваше тестовата програма.
Към четири часа той слезе долу, вмъкна се в леговището на баща си и попита:
— Къде са мама и Мег?
— Отидоха на панаира на занаятите в… Кевин? Кевин, какво има?
— По-добре ела горе — каза безизразно Кевин.
На вратата на стаята си той обърна бледото си лице към не по-малко бледото лице на баща си. „Има още нещо да се плаща“ — беше си помислил господин Деливън, докато следваше сина си нагоре по стълбите.