— Защо? Какво искате да кажете?
Господин Бейкър сви рамене. По устните му се изписа лека, пестелива усмивка.
— На Пап — искам да кажа, на господин Мерил — през ръцете му минават много неща. Ще се изненадаш, Кевин.
Кевин не го беше грижа колко неща минават през ръцете на Пап Мерил — или какви точно са тези неща. Той имаше само един важен въпрос, тъй като летовниците си бяха отишли и той вероятно можеше да хлътне незабелязано в „Рогът на изобилието“ утре следобед, ако използва правилото, което позволяваше на всички ученици освен на тези от първи гимназиален клас два пъти месечно да не присъстват в часа за самостоятелна подготовка.
— Пап ли да го наричам, или господин Мерил?
Господин Бейкър отговори тържествено:
— Мисля, че този човек убива всеки на възраст под шейсет, който го нарече Пап.
И интересно, Кевин си помисли, че господин Бейкър съвсем не се шегува.
— Наистина ли не знаете, сър? — каза Кевин, когато часовниците почти спряха да бият.
Не спряха като на кино, където всички започват и свършват едновременно — това бяха истински часовници и той мислеше, че повечето от тях — както и останалите уреди в „Рогът на изобилието“ — не вървяха нормално, а само някак си на тласъци. Бяха започнали да бият, когато собственият му кварцов „Сейко“ показваше 3,58. Скоростта и силата на тона им се увеличаваше постепенно (като стар камион, който превключва на втора скорост с изморен стон и разтърсване). Имаше може би четири секунди, в които всички наистина биеха, звъняха, дрънчаха, удряха и кукаха едновременно, но успяваха да постигнат тази едновременност само за четири секунди. А и „спирането“ на звъна не беше точно това, което направиха. Направиха нещо като отказване, като вода, която най-накрая се съгласява да се изтече през канала, който е почти, макар и не изцяло, задръстен.
Той нямаше ни най-малка представа защо е разочарован. Наистина ли беше очаквал нещо друго? Пап Мерил, когото господин Бейкър беше описал като самоук философ и доморасъл господин „Всичко мога“, да извади една пружина и да каже: „Ето — тази проклетия кара онова куче да се показва всеки път, когато натиснеш копчето. Това е кучешка пружина и е от онези кучета играчки, които се навиват и после вървят и лаят, а някакъв шегаджия от монтажната линия за полароиди «Слънце 660» винаги ги слага в тези проклети апарати.“
Това ли беше очаквал?
Не. Но беше очаквал… нещо.
— Нямам никаква представа — весело повтори Пап. Посегна зад гърба си и взе една лула тип „Дъглас Макартър“ с калъфка във форма на седло. Започна да я тъпче с тютюн от една торбичка от изкуствена кожа, на която бяха написани думите „ДЯВОЛСКИ БУРЕН“. — Дори не мога да му разглобя частите.
— Не можете?
— Не — каза Пап. Беше весел като птичка. Направи пауза, колкото да постави палеца си зад теления мост между стъклата на очилата си без рамки и да ги бутне напред. Те паднаха от плешивото му теме и с леко тупкане застанаха на място и прикриха червените петна отстрани на носа му. — Старите можеха да се разглобяват — продължи той, извади клечка кибрит от джоба на жилетката си (естествено, той носеше жилетка) и притисна дебелия, жълт нокът на палеца на дясната си ръка към главичката й. Да, това беше човек, който можеше да мами летовниците даже й с ръка, вързана зад гърба (разбира се, не тази, която използваше първо за да измъкне кибритените си клечки и после да ги пали) — дори и на своите петнайсет години Кевин можеше да види това. Пап Мерил имаше стил. — Искам да кажа апаратите полароиди „Ланд“. Виждал ли си някога тези красавци?
— Не — каза Кевин.
Пап драсна клечката, запали я от първия опит, което, разбира се, правеше винаги, и я доближи до лулата, а при всяка от думите му излизаха малки димни сигнали, които изглеждаха красиво и миришеха абсолютно отвратително.
— О, да — каза той. — Приличаха на онези старовремски апарати, които хора като Матю Брейди са използвали преди началото на века — или поне преди хората от „Кодак“ да въведат апаратите в кутии „Брауни“. Това, което искам да кажа, е (Кевин бързо се научи, че това е любимата фраза на Пап Мерил; той я използваше, както някои деца в училище използват „нали разбираш“, за усилване, изменение, определяне и това най-вече беше фраза, през време на която си събираш мислите), че те малко го бяха украсили, бяха сложили хром и странични стени от истинска кожа, но все пак той изглеждаше старомодно като онези апарати, с които хората са правили снимки върху посребрени пластини. Когато отвориш някой от онези апарати полароиди „Ланд“, той се разтяга като акордеон, защото на обектива му трябват петнайсет, може би двайсет сантиметра за фокусиране на образа. Изглеждаше ужасно старомодно, ако го сложиш до апаратите „Кодак“ от края на четирийсетте и началото на петдесетте, а беше като онези старовремски апарати и по друго — правеше само черно-бели снимки.