Е, още много има какво да се разказва за Боровци но за да не се отклоним от главната тема ще спрем дотук. Ще спрем и ще се взрем на юг, където по шосето от към града, подскачайки по многобройните дупки на асфалта, се приближаваше със своите шеметни шейсет километра в час една тъмно-зелена уазка. Освен шофьора, известен с прозвището си „Нула седем“, спрягано според последните две цифри на автомобилния номер, в уазката пътуваха и трима инспектори по водата. Тяхната поява беше първото шашардисващо предупреждение за нередовните платци. А на тях, по статистически наблюдения, от всичко сторено в тоя смисъл, най-респектиращо им действуваше мечеподобната и внушителната фигура на Шефа. Едрата му фигура на борец днес бе обута в тъмносини „бермуди“, бе облечена с червен потник (човека не понасяше жегата) и оборудвана с огромни очила в тъмнокафяви рамки небрежно спуснати на тънка копринена връвчица върху внушителния бирен корем. Широките му стъпала спокойно и уютно се ширеха в тъмносини джапанки, леко поразлепени по външния ръб. Той говореше тихо, но натъртено, пулейки се и убедително ръкомахайки към своя събеседник.
А той, бедничкия, хипнотизиран от втренчения сив поглед и от пандизчийския вид на обръснатата глава, стреснато измънкваше и на края плащаше дължимите суми, ако имаше разбира се възможност да плаща.
Вторият инспектор, да го наречем Бързака, имаше съвсем млад вид но не и млади мисли. Всяка изречена дума от устата му бе детайлно тълкувание на нормативния правилник по съответната буква и алинея. Така че, ако на нещастника му хрумнеше еретичната мисъл да спори и отрича, то моментално бързо и ефективно биваше оборван с точно и на място цитирания параграф. С една дума, ако не платиш, стой братче и гледай какво те чака.
Третият инспектор бе известен като Умника, защото в повечето случаи докато другите двама действаха, той стоеше и гледаше умно. Това донякъде нагнетяваше сериозност в атмосферата и усилваше психическото напрежение така, че в края на крайщата бързо се стигаше до постигането на главната цел, плащането.
В това забележително юлско утро Нула седем просто бе на върха си. Той така грациозно оперираше с лоста за скоростите, че ти ставаше кеф и удоволствие да го наблюдаваш. Бутне леко лоста с два пръста и си подсвирне, „Там горе, горе на черешата…“. Само едно беше забравил да стори. Да запре импровизираното парно. Поради затруднение в охлаждането на двигателя, той бе орязал един квадрат от ламарината и горещия въздух, примесен с миризмата на изгорял бензин пълнеше на воля товарния отсек на уазката. А там вътре, след половинчасова работа на двигателя, температурата скачаше до петдесет градуса по целзий и седящите на пейката получаваха една съвсем безплатна и ароматизирана с изгорели газове сауна. Умникът, нали затова го наричаха така, отлично познаваше тези удобства и предвидливо бе заел мястото отпред в кабината, между шофьора и Шефа. Впрочем това не беше място за пътници, а горния капак на двигателя.
Всеки седнал там, задължително опираше глава в тавана на кабината и за да може да следи пътните събития, леко накланяше врат встрани. Последното неудобство бе допълвано от периодичното шляпване на окачения ароматизатор по челото, носа и очите на седналия. С една дума, ако не търпиш на жега, ще търпиш на шляпане.
— Нещо ми се дояде баничка. — примлясна Шефа. — Я спри хей там, до баничарницата. — Колата спря и той тромаво се измъкна от нея. Последваха го и другите. Купиха по една зачервена баничка и апетитно замляскаха преглъщайки залъците с добре изстудена боза.