Трепна Грозданка. Сама на очи не може да хване, но незнайна ръка сякаш потегля към него. Когато люлката се полюшна и тя изви глас да запя, всичко притаи дъх по моравата. Нечути до днес думи на жадена младост… Робиня ще му бъде, с песни ще го приспива, ще го разбужда с песни… Само той да бъде неин, тя да му служи, ада му се радва… И както златна люлка се люшкаше, както Грозданка кършеше глас, люшна се и литна пряко тилилейски усои и никой не видя де изчезна. Мярнаха се шити поли над възлази, татък нагоре и песента й глъхна в далнината.
А както сърцето на застарял делия нявга закрее по лудини и ветрогонства, сякаш втора младост с поседяла глава ще младува, па току изведнъж сети омекнала десница и отпадне — тъй долини и полугари, що некин се бяха усмихнали и запели в без време огрялата пролет, клюмнаха попарени от сланата. Разкаля се земята. Балкани задрямаха посърнали в далнини, закътаха се из хралупи планински селата и ето подранила зимата се закиска над всичко и ситно засея със ситото си бели снежинки. Сегиз-тогиз надзърне из облаци блед Слънчо, погледне зазъзнали дървеса, угрижени селски хижи и сред сама бяла пладня завие пак да се прибере. Никой не може да го проумей. Едни казват, присмива се, дето вяра са му хванали на пролет да излязат; други пък — срами се лице да покаже преда света — булка е отвел без родни, без закон…
… Жени по вратници и кръстовища — нямат що да правят — все приказки разправят. По тях от порта на порта тръгнала Грозданкината мащеха.
„То се знае — Слънце е, над село и закона стои, — не ще вдигне сватба, сватове и кумци да дири; ама пък и не щеше да я грабне тъй, да не бях аз мащеха…“
На мащенски одумки се спогледват и подсмиват невести, а стара съседка като че се не досега де бият приказките й, тръгва с нея да я раздумва. Била майка, била мащеха, мома за хубост като е отгледала, какво повече. Само Слънце за жена я взе, като перо над нея ще трепери, на златни люлки цял живот ще я люлей.
Като перо не, с ръце по-меки от перо я галеше Слънчо. И не на златни люлки, а в обшити от сърма и злато прегръдки лелееше той ненагледна си изгора и не можеше денем и нощем да й се нагледа и намилува. Дни на тиха домашна радост бяха те. Слънчо забравил себе си и света, широки блянове сбрал край топлото си огнище, не искаше вече нийде очи от него да отведе. Грозданка радеше засмяна наоколо му — тя с всичко из къщи се свикна, само пред свекърва още не можеше да се отпусне. Кога останеха със Слънча двама, тя беше по-волна и от бащини си. И той е като всички и макар в света слънце да грее, мало и голямо да го знае и да му се радва, като склони глава на нейни скути, тя хване да си играе със свилените му къдрици, струва й се — ето това злато, което милва вредом, за което жаднеят всички, е в нейните ръце, е на нейна воля… И поглеждаше го тя и пак заравяше тънки пръсти в къдриците му, а той, морен от милуване, затваря клепки — да прави са него каквото ще.
Но още майчино сърце само не беше повярвало на радостта си, не беше се опомнила Грозданка от галене и милувки и взе да се сбъдва над Слънча прокоба, що в тъмна вечер еднъж прокоби пред майка му незнайна магьосница. „Когато толкози широк свят е негов, в черупка той няма да се свива. Любовта му, цял свят що грее, защо в черупка да я крие. Скоро волна душа за воля се повдига!“
Никой не вдига шум, никой не броди по Слънчови двори, пък всичко е разнебитено и преобърнато наопаки сякаш. Слънчо сам се е изгубил: цял ден се лута като замаян и нощта набляга вече — майка му, Грозданка спят — той мира няма още. Изскочи в трема, опря рамо отпред о стълпа и се ослуша наокол. Глъхнали са върхове и мрътвини и само потокът, подйел таме от извора бяг, ръмоли край трема надолу. Как се премятат и спреварят пенливи струи! Една извие, премине; друга се погва по нея — и няма край, ни спир… В Слънчови двори и окол зима не идва и не смиряват ледни окови потокът — тъй е и в сърцето му, което не смирява къщна грижа и не обвързват връзки световни…
Без да събуди млада невяста, майци без да се обади, измъкна се в зори той и се поде на възбог цял румен, кравен. — Никой на първата му усмивка не отвърна — в снежната пустиня всичко бе глъхнало. Но ето просипа се от граните на дървесата скрежта, прошумоляха като коприна ледените зърна над снежната покривка и пак стихна и този шум. Като че и вейки, и лехи да бяха вече забравили Слънча. Той впери още по-жаден поглед, блеснаха сам-там лъскавите върхари на зарзалите и черешите — и сякаш дозел някакви таинствени трепети в земните недра, — той с един замах раздра мъгливите небесни завеси, размести по припеци снегът — и ниви и поля, гори и върхове блеснаха всички под него.