Стара приказка разправя: когато сред тма и мрътвило божия промисъл озарил мощен блян, твореца хванал от все сили гърди, сякаш с ръце искал да откъсне вдъхновението си и да го въплъти във вселената. Замахнал той, а светлите му мечти озарили гъстия мрак, с топлия си дъх съгрели земната мрътвина — и реки, и потоци продънили твърдината, погнати в несвестен бяг. Над тях, сякаш заслушани в поривния им ромон, издигнали се рудни брегове; разгърнали се надлъж и нашир поля; като морски вълни нагоре към пригори се подйели баири; а подобно замашна дълга, възмогнал се Балкана величествен и горд, чак до поднебни висини… Дълго още стария майстор не можал да отведе поглед от творението си, но уморен спля пред Слънча:
— Ти радей над света — с лучите си простори разшири, озари дълбините. И всичко да заживей с тебе и да се изпълнява в моята воля…
Изпълнител на божия воля, се изправи днес пак Слънчо на небото. Вихрите бяха разчистили снега, по равнините размели ланшни листи и ето отвред потръгнаха орачи и заобтягаха бразди, здрава основа за губера, който Слънчо ще тъче. Топла влага още излеком задимява над ровките бразди, а той отиде да ръси припеците с кокичета и минзухар и да срехавя със зеленина хълмистите върхове. Недовършил още ресните на своята тъкан, разгърна основа в полето далеч и я задипли яснозелена; докато се свят усети, той обтегна тучен губер от Балкана и чак до бяла Дунава отскочи да поръбва краищата му.
И пролетта се зададе да мине по губера. Повела със себе радости и цветя, с венец теменужки на глава, младата хубавица бърза от юг. За нея зашепнаха глогините низ подолье, дървеса наметнаха за посрещи бисерните си накити; из рътлини, по могили изнича кукуряка и подрумчета наизлязоха да видят кога ще се покаже. Пръпнаха и заръсиха с чуруликания птички — пред тая, която вече преваля Балкана, спретна и весела.
Да гледат пролетта наизлязоха и децата из къщи навън. — Сетнята, останала без ограда накрай село хижа, сетните колиби, които като запуснати птичи гнезда пустяха цяла зима, се подновиха и оживяха днес. А над села, над баири, като стар побащим, Балкана разкършил рамена, по широки му скути се плакнат тучни зимнини, сякаш младежки подеми му душа вълнуват и сред общата радост най-радостен е той.
Не излязват от задимената си килия да се порадват на пролетта едните стари знахари и гледачи. Цял живот с подпрени ръце на запъхнатите им в пояс дивити и с навъсени чела, гадаят те на бобови зърна световните съдби и сегиз-тогиз погледват навън — през тесния прозорец на килията си. — Орис! Когато първи път Слънчо се усмихна сред димът на дългите им лули, всички извърнаха очи към неканения гост, дошел в такъва час — когато всичко мре от глад — с пролетни милувки да ги залъгва и увещава. И като че ни го знаят, ни го познават, обърнаха му те всички гръб и само техните сбръчкани чела не разведриха Слънчови лучи.
И майка му, и невяста Грозданка не облъхна пролетната радост. — От тъмни зори Слънчо като изскочи, по късна вечеря ще се прибере. Замислен, мълчалив, не му се продумва. Едвам склопи очи, докато да видят — рано пред зори пак изскочил. Всуе остаха всички майчини надежди през дългите безсънни нощи, когато клюмнала над люлката му, тя бленуваше честити дни, стоплени от синовните му грижи. Не по нея той грижа ще бере, а пък тя по него: голяма грижа, колкото по-голям расте той — че всеки ще го слави, всичко ще чака от него радост и живот, но няма да смислят никои оногова, който себе си е забравил за тях!…
От мисли и грижи като сянка е станала майка му — все въздиша, замислена, и не й се нищо похваща из къщи да помогне на невястата. Наобядваха се днес, излезе пак в трема — Грозданка вече отива цветята да полива, а тя ни от място помръдва, ни да я спре, да я повика при себе дума за разтуха да й каже. — Какво да казва… Грозданка сложи менци до извора долу, сегна да гребне вода и извърна скритом очи нагоре — все тъй мълчалива седеше на мястото си Слънчова майка — вкаменена в своята скръб. И трепна тя, вдигна менци и бързо се втурна надолу, зад кулите, като че се бои да не съзре свекърва й, да не издаде мъката, що й притискаше сърцето.
Зад кулите беше разсяла Грозданка свойте цветя: катаден, кога Слънчо излязва, да има с китка да го изпрати. С цвете и изпращане тепърва мислеше тя от младини да си отземе, че мома не беше ги познала Слънчо я грабна и късно оная вечер я доведе тук — и досега сама тя още не знае къде е… И като че изведнъж опомнена от някакъв сън, невястата остави пълни менци сред лехите, озърна се, отстъпи до дувара и — людско всичко й се видя наокол, людска е тя самата тук, у Слънчови… Ден по ден — зима мина и пролет ще мине вече, тя още нищо не е познала… Не е познала… Нито пък под сърце й досега майчина надежда трепна… Да не би пък за туй — поклати помрачняло лице тя — мълчаливо я отминува Слънчо и немари свекърва?… Но преглътна сълзите си, озърна се, сякаш още се боеше някой да я не види, и се изправи сред лехите да ги реди и полива.