— Защо слагаш такива бели хлябове, а ги изваждаш толкова черни?
— Мнозина съм видяла да отиват нататък, но обратно — нито един — отговорила бабичката. — Ако се върнеш, ще ти кажа!
И нея отминал зетят на слънцето и продължил по-нататък. Гледа — протегнал се човек като мост през една пропаст, а всички минават по него и го тъпчат с крака.
— Какво правиш? Защо лежиш тук вместо мост? — попитал го зетят на слънцето.
— Мнозина съм видял да отиват нататък, но обратно — нито един — отвърнал човекът-мост. — Ако се върнеш, ще ти кажа.
Отминал и него зетят на слънцето и продължил нататък. Стигнал най-после при майката на царя и й казал:
— Вашият син заповяда да му върнете пръстена, който сте взели със себе си.
Майката на царя извадила пръстена и рекла:
— Вземи и го дай на моя син, но му кажи от мене така: „Бъди проклет, задето и тук нарушаваш моя покой и ме тревожиш. Дано собствените ти съветници те погубят!“
След това зетят на слънцето я попитал:
— Няма ли да ме научите как да помогна на един елен, който видях по пътя? Рогата му са пораснали чак до небето, едва ги носи.
Тя му отговорила:
— Нека еленът се напие с майска вода, ще му олекне.
Зетят на слънцето й поблагодарил и тръгнал назад с пръстена. Стигнал до човека, който лежал като мост. Той му казал:
— Приживе пазех един мост. Никого не пусках по този мост, без да плати. Не щадях дори бедняка, вземах пари от всички и затова се мъча сега така.
Отминал го зетят на слънцето и стигнал жената, която печала хляб. Тя му казала:
— Приживе бях такава скъперница, че като вземех да пека хляб и видех, че идва просяк или някой гладен пътник, нарочно си пъхах главата в пещта, едва не си изгарях очите, само да не се съжаля над тези пътници и да не им дам парче хляб. Затова сега се мъча, какъвто и бял хляб да хвърля в пещта, все на черна пръст се превръща.
Отминал и нея зетят на слънцето. Стигнал до бабичката, която строяла кула от яйца. Тя му казала:
— Приживе крадях яйца и затова се мъча така.
Отминал и нея зетят на слънцето и продължил своя път. Вървял, колкото вървял, стигнал до жената и мъжа, които лежали на биволска кожа не могли да се поберат. Те му рекли:
— Приживе не се обичахме, целият свят ни беше тесен, затова се мъчим сега и колкото и да се ненавиждаме един друг, никога няма да се разделим.
Отминал и тях зетят на слънцето и стигнал до мъжа и жената, които се побирали на топоришката. Те му казали:
— Ние и приживе се обичахме, и тук също сговорно живеем. Когато мъжът и жената се обичат, навсякъде им е добре и топоришката им стига, само да не се разделят, да не останат един без друг.
Стигнал зетят на слънцето до онзи вол, който умирал от глад на тучната ливада. Волът му казал:
— Лошо служих на господаря си, никаква полза не е видял той от мене, затова се мъча така.
Отминал и него зетят на слънцето и стигнал до вола, който стоял на гола скала сит и охранен. Волът му казал:
— Аз служех вярно на господаря си и дружно теглех, когато ме впрягаха в ярема с друг вол, не гледах да го измамя. Затова и приживе господарят ми се отплащаше с добро, а и тук, макар че не ям нищо, все съм сит и пълнея.
Зетят на слънцето отминал и този вол, стигнал до елена и му казал:
— Пий майска вода и ще ти олекне.
Пил еленът майска вода и рогата му паднали.
Отишъл зетят на слънцето при царя, предал му пръстена, но заедно с него и проклятието на неговата майка.
Царят веднага се превърнал на заек, а съветниците му на вълци и вълците в миг разкъсали царя-заек.
Всичкото богатство на царя получили зетят на слънцето и неговата жена — Слънчовата дъщеря.