Дорде готвачите така се тюхкат и охкат, дордето Рачо се чеше, дето не го сърби, обедът му станал готов.
Взел първият готвач супника и с треперещи ръце го понесъл. Щом влязъл, Рачо го стрелнал с очи и измърморил навъсено:
— Ето го вече първият дойде!
Горкият готвач толкова се объркал и уплашил, че без малко да излее врялата супа връз главата на врачувача, та да го ощави и съвсем оплешиви. Върнал се в готварницата запъхтян и рекъл на един дъх:
— Лошо, братя, ни се пише! Едва бях прекрачил прага, врачувачът ме позна и рече: „Ето го вече първият…“
Тръгнал вторият готвач, носи печеното; подносът в ръцете му подскача и дрънчи. Влязъл. А Рачо:
— Ето го и вторият!…
Готвачът оставил печеното на масата и не усетил как се довлякъл до готварницата:
— Наистина! Няма избавление за нас. Щом се показах и той рече: „Ей го и вторият!…“
Третият — главният готвач — му се щяло по-скоро земята да се отвори, та да потъне в нея. Ама няма накъде… И понесъл сладката баница.
— Е, дойде и третият! Заедно захванаха работата, заедно я свършиха. Пък аз сам-самичък се оправих с нея — въздъхнал Рачо и почнал да си тъпче в устата сладката баница.
А главният готвач едва се дотътрил в готварницата; че нето му трака като кречетало, косите му щръкнали като таралежови бодли, очите му в сълзи — предчувствува си клетият смъртта.
— Пропаднахме! — прошепнал той. — Трябва да измислим нещо.
Пък Рачо-Врачувачо, след като излапал толкова, колкото през целия му досегашен живот не му се бе събирало, въз дъхнал, изпъшкал: „Харно готвят кралските готвачи. На храних се, да ми държи влага и за утре, и за другиден. Само че не зная дали ще доживея дотогава. Трябва да си взема нозете под мишница, дорде не е станало много късно. Как?“
И докато той така мисли и крои как да се избави от кралския гняв, ето че вратата тихо се отваря и един подир друг се вмъкват тримата готвачи. Напред главният коси сребърен поднос, покрит с копринена кърпа. Рачо ги гледа изпод вежди и си дума: „Ако носят още нещо за ядене, ще им го изсипя връз главите, защото повече не мога да глътна нито трохичка.“ Все пак протегнал неволно ръка и повдигнал кърпата. А на подноса — три купички златни дукати и по средата им — пръстенът на кралевата щерка. Дордето Рачо се опомни, тримата паднали на колене пред него с молитвено протегнати ръце и заплакали:
— Прости! Не ни погубвай! Ние не сме съвсем виновни. Принцесата отзарана дойде в готварницата и поиска да опи та дали супата е вкусна. И без да забележи, изтърва си пръстена в котела. Нашата вина е, че след като го намерихме, не и го върнахме, ами го скрихме… — и си заскубали косите. — Съжали ни, ако не нас, то — челядта ни. Не прави жените ни вдовици, децата ни сирачета. Досега такъв грях не сме си слагали на душата… Молим ти се…
А пък как се възрадвал Рачо — не е за описване! Скочил той от стола и почнал да се разхожда по дебелите килими насам-натам. Спрял се пред прозореца, който гледал към птичия двор. Рекъл:
— Харно! Ще ви пожаля, само заради дребните ви дечица. Станете и погледнете сега през прозореца! Видите ли онзи дебел пуяк, дето се е накокорчил? — Хич не иска и да знае, че часът му е дошъл. Увийте пръстена в тесто и му го напъхайте в гърлото. Другото на мен оставете — аз ще ви оправя с вашия господар!
Дал им пръстена, прибрал си жълтиците и се отпуснал на мекия стол, задремал спокойно. Готвачите радостни излезли на пръсти и отишли да изпълнят заръката му.
Дремал Рачо, дремал, ама не можал да заспи, защото влязъл кралят и нетърпеливо попитал:
— Е, врачувачо, разгада ли загадката, намери ли пръстена?
— Разбира се! — отвърнал Рачо.
— Къде е? Говори, не се бави, че щерка ми ще си изплаче очите!
— Пръстенът е в един крадец, който можем веднага да заловим… Той е с два крака и с две очи…
— А бе какво ме замайваш? — прекъснал го кралят припряно. — Ясно, че крадецът ще да е с два крака и с две очи. Ти само ми го посочи.
Рачо се усмихнал:
— Не бързай, не се гневи, твое величество, че бързо ще остарееш. Кажи ми само как го искаш? — жив или мъртъв.
— Жив! Жив! Жив! Да го подложа на мъчения за пример и устрашение на всички крадци.
— Ама крадецът не е чак толкоз виновен. Той не знае какво е извършил.
— Не! Не! По-скоро ми го доведи!
— Заповядай, кралю, да дойде придворният главен готвач!
Кралят изпляскал с ръце:
— Доведете главния готвач!
Довели го. А клетникът още не може да събере ума си. Понечил да коленичи и всичко да си изповяда. Ала Рачо го хванал за рамото, разтърсил го, смигнал му и рекъл:
— Хванете и докарайте тук ей онзи дебел пуяк, който се разхожда из птичия двор тъй гордо, сякаш, че е сторил голямо геройство.