Малката самодива
Словенска народна приказка
Живели някога си крал и кралица. Те имали един едничък син — за радост и утеха на старини. Раснал, пораснал кралският син, станал момък за женене. Тогава баща му поканил в двореца всички боляри и сановници, които имали хубави щерки — да си избере синът невеста по сърце. Светнали в прозорците празнични светлини, блеснал белият дворец с всичкото си сребро, злато и драгоценности, сякаш пожар го е грабнал. Смях, песни и свирни огласили надалеч околността. Хванали се момите на хоро, а която и да погледнеш — от хубава по-хубава. Играят, тепат хубавиците, в най-скъпи дрехи облечени, и току стрелкат младия принц — с очи да го изядат. Пък той на никоя поглед не спира и сърцето му като мъртво спяло в гърдите.
Когато в полунощ гостите се разотишли, тръгнал той към близката липова гора да си разведри главата от толкова шум и врява. Замислен вървял принцът и от време на време въздишал, без и сам да знае защо — та нали всичко си имал: и младост, и хубост, и богатство. А на всичко отгоре нощта била толкова хубава: от липите се стичал сладък дъх, между листата им, които месецът сякаш със сребро бил посребрил, пеели славеи като захласнати.
Ето че стъпките му го извели на малка полянка. И гледа той — насред полянката пред него стой мъничка самодива-вълшебница в дреха, лека като вечерна мъгла, с дълги руси коси, а на главата — златна коронка, обсипана с драгоценни камъни. И била тя такава мъничка — същинска кукличка! Изведнъж заговорила и гласчето и зазвъняло като звънче:
— Добър вечер, принце! Весело ли мина кралският празник? Избра ли си невеста? Щеше ми се много и аз да дойда да се повеселя. Пък да видя и тебе — дали толкова си хубав, както разправят. Ала не посмях да се покажа сред ония отбрани красавици, че съм много малка и може би щяха да ме вземат на подбив.
Нощната вълшебница не изплашила кралския син. Дори тя много му се харесала. Пристъпил и я хванал за ръка. Ала преди да отвори уста и да отговори на всичките и въпроси, тя се изскубнала и изчезнала без шум в тъмния гъсталак — сякаш никога не е била. И ако в ръката му не била останала нейната ръкавичка, невям би си помислил, че така му се е привидяло. А ръкавичката била толкова мъничка, че принцът едвам можел да я надене на кутрето си.
Още по-тъжен се върнал кралският син нея нощ в двореца, още по-дълбоко въздишал. Ала никому ни дума не казал за тая среща в липовата гора.
На другия ден празненството продължило. Всички гости се смеели, веселили, играели хора, само принцът си стоял настрана и никоя не поглеждал. Едвам изтраял той да си отидат гостите и пак отишъл в гората. Ходил, бродил, търсил навред малката вълшебница, а от нея нито следа. Мъка стиснала сърцето на момъка. Извадил от пазвата си ръкавичката и я целунал. И в същия миг пред него застанала самодивата.
Принцът толкова се зарадвал, че с думи не можел да го изкаже. Сърцето му се разиграло от радост. Хванал я той за ръка и тръгнали двамата да се разхождат… И чудно нещо! — докато се разхождали, малката самодива доста пораснала. Когато пред изгрев слънце решили да се сбогуват, тя била вече два пъти по-висока, отколкото преди — главицата и стигнала дори до коленете на принца. Сега ръкавичката и умаляла и тя я върнала на момъка: — Задръж я за спомен!
Изрекла това и начаса пак се изгубила в гъсталака. На третия ден гостите отново изпълнили двореца с веселата си глъчка. Този път те останали дълго след полунощ, защото принцът още не си бил казал думата — коя ще си избере за жена. Ала той не изчакал да свърши празникът, ами щом изгряла месечината, хукнал към гората, малката самодива го чакала на уреченото място.
— Аз ще излизам да те срещам винаги, щом месецът изгрее — зарадвана му казала тя.
— Не искам вече да се деля от теб. Съгласи се да ми станеш жена, защото без тебе не мога да живея!
— Мили принце — отвърнала му тя, — с радост ще стана твоя жена. Ала боя се, че вие, людете, сте непостоянни. Закълни ми се, че винаги ще обичаш само мене. Иначе, запомни и двамата ще бъдем много нещастни.
— Кълна ти се, че цял живот само тебе ще обичам! — извикал младият човек, без да се замисли.
— Добре! Дано бъде тъй! Само знай, че ако не удържиш думата си, няма никога вече да ме видиш.
Докато разговаряли, самодивата пораснала още повече. По ръст тя вече не отстъпвала на никоя хубавица от ония, които сега се веселели в двореца.
Кралският син я хванал за ръка и бърже я повел към двореца. Там веселието било в разгара си. Щом влезли, всички гости се прехласнали в самодивата — такава хубост никой дотогава не бил виждал. Двамата млади коленичили пред краля и кралицата и принцът на един дъх изрекъл: