Онова, което така често приемат за поза, е самата природа на поета, странна за обикновения човек, като например носовите an и en у Балмонт.
Да, Балмонт ги произнася не като другите, да, неговите en и an имат тигров призвук, но той не само тях произнася по-иначе, той и крачи по-иначе, той целият е по-друг. Би било учудващо, ако произнасяше думите като всички — той, който и в най-обикновената дума винаги внася нещо особено.
И още нещо, господа, у поета по-силно от когото и да било говори кръвта: предците. Почти като у овчарката.
Литовските извори — ето с какво, наред с лирическата особеност, се обяснява „позата“ у Балмонт.
А стойката на главата му? Но така му я е поставил господ бог. Не може смирено да носи главата си човек, който на двадесет години пише:
Оттук — и погледът на Балмонт, най-неустрашимото, което съм виждала в живота си. По-точно: от погледа са и стиховете. И още: онова, което с думите на персийския поет е казал слънчогледът: „Високо държи главата си онзи, който често гледа слънцето“…
И още нещо: позата е противопоказна на природата. А ето думите на Балмонт за природата във важна и дори страшна минута на живота му.
Преди две години. Същият Кламар. Балмонт се оплаква от зрението си: трепти, мержелее се, танцува…
— Андре Шепие. Отдавна мечтаех за тази среща! Но моят приятел, издателят от 1830 година, не се е съобразил с очите ми от 1930 година.
Слънчев ден. Стоим на моята портичка.
— Марина! Не ме мисли за безумец. Но ако ми е съдено да ослепея — и това ще приема. Защото това е природата. А аз винаги съм живял по нейните закони.
И като вдига лице, подлагайки го на слънцето, с движение на свещеник-жрец (но вече и на слепец) :
— Слепотата е удивителна печал… И… — тайнствено — аз не съм самотен. Аз имам велики предшественици: Омир, Милтън…
Балмонт заслужава нашата всеобща благодарност…
Господа. Ще минат години. Балмонт е литература. А литературата е история…