Но искрата на Духа е странно нещо. Гасят я, тъпчат я, препикават я, заплюват я, крият я в недрата на помийните ями, а тя току припламне неочаквано с неземна красота. И изведнъж българинът отказва да мисли, че Левски е просто футбулен отбор, а иска да си спомни Апостола. Иска вместо „Перла“ да гледа нови български филми. Иска инициативи като „Голямото четене“. Иска да знае и помни, че някога е знаел. Че е дал на света Паисий, Яворов, Лилиев, Дебелянов, Радичков, Фотев. Иска, вместо кълките на Азис да гледа театър, а в православните храмове да чуе истински красиви проповеди. Да-а-а! Духът може да изпадне в кома, да потъне в дрямка, да боледува много дълго, ама трудно умира. Хич и не се мъчете да го изтриете и да го заличите. Човек трудно се трансформира в животно.
Отварям форумите и чета послания на млади хора, които са избрали тъгата и гнева пред затъпяването. Избрали са болката пред мълчанието. И нищо и никой не може да загаси тяхната светлина. Нито киселината, обезобразяваща лицето на истината, нито юмруци, нито микрофоните на ДАНС, нито заплахите, нито дори подигравките или предлаганите бали пари, нито упойката на видиотяващите захаросани заблуди.
Мечът на Гебура е жив. Рано или късно, ще отсече главите на ламята! Рано или късно, войните на Светлината ще поемат на свещен поход за спасение на Духа!
Помнете, Словото живее…