Като поскитал известно време по света, хрумнало му да навести баща си:
— Щом се връщам със златното магаре, той ще забрави гнева си и ще ме посрещне добре.
Не щеш ли, попаднал в същата страноприемница, където сменили масичката на неговия брат. Водел магарето си и съдържателят понечил да отведе добичето и да го върже, но момъкът рекъл:
— Не си прави труд. Аз сам ще заведа моя Сивчо в обора и сам ще го вържа, защото трябва да знам къде е.
Съдържателят се учудил и си помислил, че човек, който се грижи сам за магарето си, сигурно няма да похарчи много пари за ядене и за пиене. Но когато пътникът бръкнал в джоба си, извадил две жълтици и му поръчал да донесе само най-отбрани неща, съдържателят облещил очи, изтичал и купил най-хубавото, което успял да намери. Нагостил се пътникът и попитал какво още дължи. Съдържателят надписал двойно и казал, че трябва да се добавят още две-три жълтици. Бръкнал момъкът в джоба си, но жълтиците му се били свършили.
— Почакай малко, кръчмарю — рекъл той, — ще отида да взема пари.
Но взел и покривката на масата със себе си.
Съдържателят недоумявал какво означава това и бил много любопитен. Примъкнал се след него и понеже пътникът залостил вратата на обора, надзърнал през една чворова дупка.
Постлал пътникът покривката под магарето, викнал „Бриклебрит“ и добичето мигновено почнало да бълва злато отпред и отзад, просто като че ли по земята валял златен дъжд.
„Брей — казал си съдържателят, — я колко бързо сече жълтиците! Не е лошо да има човек такава кесия.“
Платил пътникът вечерята си и легнал да спи. А през нощта съдържателят се промъкнал в обора, извел майстора на жълтици и вързал на негово място друго магаре.
Сутринта момъкът станал рано и потеглил отново на път с магарето, като мислел, че е истинското. По пладне стигнал в родната си къща. Зарадвал се баща му като го видял и го посрещнал радушно.
— Какво стана от тебе, синко? — попитал старецът.
— Мелничар, татко — отговорил той.
— Ами какво донесе от гурбета?
— Само едно магаре.
— Магарета тук, колкото искаш — рекъл бащата, — бих предпочел да е коза.
— Но това магаре не е обикновено, а златно — рекъл синът. — Викна ли му „Бриклебрит“, доброто добиче започва да бълва жълтици. Я иди и повикай всички роднини, искам да ги направя богати!
— Чудесно — рекъл шивачът, — тогава не е нужно да се мъча и занапред с иглата.
Скочил и отишъл да повика роднините. Събрали се те, поканил ги момъкът да седнат, постлал платно и довел магарето в стаята.
— Внимавайте сега! — рекъл той.
После викнал „Бриклебрит“, но магарето избълвало отзад не злато, а нещо друго. Видяло се, че магарето не владее изкуството да прави жълтици — не всяко магаре е толкова способно. Клетият мелничар провесил нос, разбрал, че са го измамили и помолил роднините за прошка. А те се прибрали по домовете си бедни както преди.
Нямало какво да се прави — старецът се заловил пак за иглата, а момъкът се хванал на работа при един мелничар.
Малкият брат отишъл чирак при един ковач, но за този занаят трябвало голямо умение и затова той останал да работи най-дълго, за да го изучи добре. А братята му разказали в писмо как не им провървяло, как съдържателят на страноприемницата последната вечер им откраднал вълшебната масичка и златното магаре.
Изучил накрая момъкът ковашкия занаят и се приготвил да си върви; и тъй като се държал и работил добре, майсторът му подарил една торба и рекъл:
— В торбата има тояга.
— Добре — рекъл момъкът, — торбата мога да метна на гръб и тя ще ми служи, но за какво ми е тоягата? Само ще ми тежи.
— Ще разбереш — отвърнал майсторът. — Ако някой ти причини зло, кажи само „Скочи, тояжке“ и тоягата веднага ще изскочи от торбата и ще заиграе тъй пъргаво по гърбовете на хората, че цяла седмица няма да могат да мръднат. И докато не кажеш „Спри, тояжке“, тя няма да се прибере в торбата.
Благодарил му момъкът, метнал торбата на гръб и щом някой искал да му стори зло, той казвал „Скочи, тояжке“; изкачала веднага тоягата от торбата и изтупвала сюртука или елека на всеки пакостник направо на гърба му, не чакала първо да го съблече. И тази работа ставала толкова бързо, че докато се обърнел човек, идвал и неговият ред.
Вечерта младият ковач стигнал до страноприемницата, в която измамили братята му. Сложил торбата на масата пред себе си и почнал да разказва какви чудесии видял по света.
— Да — рекъл той, — човек може да намери и някоя сложи-масичка или златно магаре и тям подобни; все хубави неща, наистина, не са за изхвърляне, но те не са нищо в сравнение със съкровището, което спечелих аз и го нося ей в тази торба.