— Няма да ходим надалеч — обеща О’Рурк.
Всъщност разходката не беше много интересна, защото пейзажът беше еднообразен.
Господин Паркър Пайн се наведе и взе нещо от земята.
— Какво е това? — попита любопитно Нета.
— Праисторически кремък, госпожице Прайс — подаде й го той. — Инструмент за пробиване на дупки.
— Те… дали са се убивали един друг с тези неща?
— Не. Имал е мирно предназначение. Но предполагам, че са могли и да убиват с него, ако са искали. Важно е желанието да убиваш, инструментът е без значение. Винаги ще се намери нещо, което да свърши работа.
Започна да се стъмва и те се прибраха обратно във форта.
След вечерята, която се състоеше от множество блюда, приготвени от консерви, групата остана по местата си, а мъжете запушиха. Щяха да продължат в дванадесет часа.
Шофьорът изглеждаше възбуден.
— Предстоят ни няколко лоши участъка — обясни той. — Може да затънем.
Всички се качиха в голямата кола и се наместиха удобно. Мис Прайс се бе разгневила, защото не бе могла да се добере до един от куфарите си.
— Искам чехлите си — простена тя.
— Много по-вероятно е да ви потрябват ботушите — обади се Сметърст. — Доколкото разбирам, ще затънем в море от кал.
— Нямам чорапи за преобуване — оплака се Нета.
— Няма значение. Вие ще стоите в колата. Само силният пол ще трябва да слиза и да бута.
— Винаги си нося допълнителен чифт чорапи — отбеляза Хенсли, като се потупа по джоба на палтото. — Човек никога не знае какво може да му се случи.
Загасиха лампите. Голямата кола потегли в нощта.
Пътуването не беше чак толкова прекрасно. Разбира се, не подскачаха, както би било в туристически автобус за обиколка в града. Но въпреки това, от време на време силно друсаше.
Господин Паркър Пайн се бе настанил на една от предните седалки. През пътеката седеше арменката, загърната в одеяла и шалове. Синът й беше зад нея. Зад господин Паркър Пайн седяха двете госпожици Прайс. Генералът, Сметърст, Хенсли и господата от военновъздушните сили бяха отзад.
Колата бавно пътуваше в нощта. Господин Паркър Пайн не можеше да заспи. Нямаше накъде да се обърне. Арменката си бе изпружила краката чак до неговото място. Тя, във всеки случай, се чувстваше удобно.
Всички други изглежда спяха. Той усети как съня го оборва, но едно внезапно друсване го подхвърли към тавана на автобуса. Чу сънени протести от дъното на автобуса.
— По-кротко! Не искате да ни счупите вратовете, нали?
Сънят го завладя отново. Няколко минути по-късно, макар и с неудобно извит врат, той вече спеше…
Събуди се внезапно. Автобусът беше спрял. Мъжете излязоха от него.
— Затънахме — информира го накратко Хенсли.
Нетърпелив да види какво става, господин Паркър Пайн стъпи енергично в калта. В момента не валеше. Имаше луна и на нейната светлина можеше да се види как шофьорите работят енергично с крикове и камъни, борейки се да извадят колелото от калта. Помагаха им няколко мъже. Трите жени гледаха през прозорците — госпожица Прайс и Нета с интерес, а арменката със зле прикрито отвращение.
Единият от шофьорите подаде команда и мъжете започнаха да бутат.
— Къде е арменчето? — попита О’Рурк. — Сигурно си топли крачетата и се е настанил удобно на седалката като котка? Нека и той да излезе!
— Капитан Сметърст също! Няма го сред нас — отбеляза генерал Поли.
— Мерзавецът продължава да спи. Вижте го!
Това беше истина. Сметърст продължаваше да седи на седалката си, с увиснала напред глава и отпуснато тяло.
— Аз ще го събудя! — обади се О’Рурк.
Той скочи обратно в колата. След минута се появи на вратата. Гласът му беше променен.
— Вижте, мисля, че той май е болен… или нещо такова. Къде е лекарят?
Командирът на ескадрила Лофтус, лекар от военновъздушните сили, кроткият на вид човек с побеляла коса излезе пред групата мъже, които работеха при колелата.
— Какво му има? — попита той.
— Аз… аз не знам.
Лекарят влезе в колата. О’Рурк и Паркър Пайн го последваха. Той се наведе над провисналото тяло. Един поглед и едно докосване бяха достатъчни.
— Мъртъв е — констатира той.
— Мъртъв? Но как? — Заваляха въпроси.
— О! Това е ужасно! — Гласът бе на Нета.
Лофтус се обърна ядосано.
— Сигурно си е ударил главата в тавана — отбеляза той. — Минахме през много дълбоки дупки по пътя.