— Нима това би могло да го убие? Дали няма нещо друго?
— Не мога да кажа, преди да го прегледам по-обстойно — обясни Лофтус.
Той се огледа наоколо с измъчен вид. Жените се доближиха, мъжете се скупчиха пред вратата на автобуса.
Господин Паркър Пайн заговори шофьора. Той беше силен и атлетичен младеж. Пренесе жените една по една през калта и ги постави на сухата земя. Успя да пренесе мадам Пантемиан и Нета без особено усилие, но краката му се огънаха под тежестта на пълната госпожица Прайс.
Купето остана на разположение на доктора, за да направи необходимия преглед.
Мъжете възобновиха опитите си да извадят колата от калта. Слънцето се показа на хоризонта. Денят щеше да бъде великолепен. Калта бързо изсъхваше, но автобусът остана затънал. Счупиха три крика, но нищо не постигнаха. Шофьорът започна да приготвя закуската. Отвори консерви с наденички и сложи вода за чай. Малко по-настрана водачът на въздушна ескадрила Лофтус даде заключението си:
— Няма никакви белези, нито рани по него. Както вече споменах, той сигурно си е ударил главата в тавана.
— Задоволява ви версията, че е умрял от естествена смърт? — попита господин Паркър Пайн.
В гласа му се прокрадва нещо, което накара лекаря да го стрелне сочи.
— Има само още една възможност.
— Да?
— Ами, някой да го е ударил отзад по главата с нещо като торбичка, пълна с пясък. — Гласът му прозвуча извинително.
— Малко вероятно е — обади се вторият офицер от военновъздушните сили. Беше младеж с невинно ангелско лице. — Искаш да кажа, че никой не би могъл да го направи, без да го забележат.
— Ами, ако всички сме спали? — предположи докторът.
— Онзи, който го е направил, не е могъл да бъде сигурен в това — рече другият.
— Някой от нас щеше да се събуди от движението межди седалките.
— Единственият начин — намеси се генерал Поли, — е, да го е направил някой, който е седял зад него. Могъл е да избере момента, без да е необходимо да става от мястото си.
— Кой седеше зад капитан Сметърст? — попита лекарят.
— Хенсли, сър — отвърна веднага О’Рурк, — но не може да бъде. Хенсли беше най-добрият приятел на Сметърст.
Последва тишина. После се чу спокойният и сигурен глас на господин Паркър Пайн.
— Мисля, че лейтенантът от военновъздушните сили Уилсън има нещо да ни каже.
— Аз ли, господине? Ами аз…
— Хайде казвайте, Уилямсън — подкани го О’Рурк.
— Не е нищо, всъщност, съвсем е без значение.
— Кажете го.
— Само част от разговор, който чух в Рутбах на двора. Бях се върнал в автобуса, за да потърся табакерата си. Заоглеждах се за нея и тогава чух двама души, които бяха отвън да говорят. Единият беше Сметърст. Той казваше… — замълча.
— Хайде, човече, изплюй камъчето!
— Ами, не искал да издаде някакъв свой приятел. Звучеше много разстроено. Тогава каза: „Ще си държа езика зад зъбите до Багдад, но нито миг след това. Ще трябва да се махнеш бързо.“
— А кой беше другият мъж?
— Не зная, господине. Заклевам се! Беше тъмно и той каза само една-две думи, които не можах да разбера.
— Кой от вас познаваше добре Сметърст?
— Не мисля, че думата приятел би могла да се отнесе за друг, освен за Хенсли — рече бавно О’Рурк. — Познавах Сметърст, но много слабо. Уилямсън е нов тук, както и командирът на ескадрила Лофтус. Не мисля, че някой от тях се е срещал с него преди.
Двамата мъже потвърдиха думите му.
— Вие, генерале?
— Никога не съм виждал този млад човек, преди да прекосим Ливан. Пътувахме в един и същи автобус.
— А онзи арменски плъх?
— Той не би могъл да бъде ничий приятел — заяви решително О’Рурк. — Пък и няма арменец, който да има смелостта да убие човек.
— Може би аз имам в допълнение едно дребно доказателство — обади се господин Паркър Пайн и повтори разговора си със Сметърст в заведението в Дамаск.
— Значи той казал: „Но как да предам приятеля си?“ — повтори замислено О’Рурк. — И е бил разтревожен.
— Някой има ли да допълни нещо? — попита господин Паркър Пайн.
Лекарят се прокашля.
— Може би има нещо общо със… — започна той и млъкна. Останалите го насърчиха и той продължи: — Просто чух как Сметърст казва на Хенсли: „Ти не можеш да отречеш, че има изтичане на информация от твоя отдел.“
— Кога беше това?