— Точно преди да тръгнем за Дамаск вчера сутринта. Помислих си, че те просто се шегуват. Не съм си представял… — Той спря.
— Приятели, това е много интересно — рече генералът. — Парченце по парченце събирате доказателства.
— Споменахте за торбичка с пясък, докторе — обади се господин Паркър Пайн. — Би ли могъл човек сам да си изработи такова оръжие?
— Тук има достатъчно пясък — отбеляза сухо лекарят и взе малко пясък в ръка.
— Ако сложите пясъка в чорап, например — започна О’Рурк и спря объркано.
Всички помнеха двете кратки изречения, които Хенсли беше казал предната нощ. „Винаги си нося допълнителен чифт чорапи. Човек никога не знае какво може да му се случи.“
Настъпи тишина. Сетне господин Паркър Пайн я наруши и спокойно каза:
— Господин Лофтус, според мен допълнителният чифт чорапи на господин Хенсли в момента се намират в джоба на палтото му, което е в автобуса.
За около минута очите на всички бяха вперени в една тъжна фигура, открояваща се на хоризонта, която крачеше напред-назад. Хенсли се беше отделил, след като откриха мъртвеца! Всички уважиха желанието му да се усамоти, тъй като знаеха, че с мъртвия бяха приятели.
— Ще отидете ли да ги вземете и да ги донесете? — попита Паркър Пайн.
Лекарят се подвоуми.
— Не искам… — промърмори той. Отново погледна към Хенсли. — Струва ми се малко непристойно.
— Трябва да ги вземете. Моля ви. Обстоятелствата са необичайни. Тук сме изолирани. Трябва да узнаем истината. Ако донесете чорапите, предполагам, че ще успеем да се доближим до нея — каза господин Паркър Пайн.
Лофтус се обърна и послушно тръгна.
Господин Паркър Пайн дръпна генерал Поли настрана.
— Генерале, мисля, че вие седяхте от другата страна на пътеката срещу капитан Сметърст.
— Точно така.
— Някой ставал ли е и преминавал ли е покрай вас?
— Само англичанката, госпожица Прайс. Отиде до тоалетната в дъното.
— Олюляваше ли се?
— Естествено, клатенето на автобуса я носеше ту насам, ту натам.
— И тя беше единственият човек, когото сте видели да се движи?
— Да — генералът го погледна учудено и каза: — Кой сте вие, питам се? Командвате, а не сте дори военен.
— Видял съм много неща от живота — отвърна господин Паркър Пайн.
— Пътували сте, така ли?
— Не — каза господин Паркър Пайн. — Седях по цял ден в една кантора.
Лофтус се върна с чорапите. Господин Паркър Пайн ги взе и ги разгледа. От вътрешната страна на единия от тях все още имаше полепнал влажен пясък.
Той си пое дълбоко въздух и каза:
— Сега вече ми е ясно.
Очите на всички се обърнаха отново към крачещата напред-назад фигура.
— Бих искал да видя тялото, ако може — рече господин Паркър Пайн.
Отиде с лекаря до мястото, където бе поставено тялото на Сметърст, покрито с мушама.
Лекарят махна покривалото.
— Няма нищо за гледане — отсече той, но очите на господин Паркър Пайн бяха приковани върху вратовръзката на мъртвия човек.
— Значи Сметърст е учил в Итън? — продължи той.
Лофтус го изгледа учудено.
Следващият въпрос съвсем го обърка.
— Какво ви е известно за младия Уилямсън? — продължи да пита той.
— Нищо. Срещнах го в Бейрут. Аз идвах от Египет. Но защо питате? Наистина…
— Ами защото, именно по неговите показания, ще пратим на бесилката един човек, нали? — отвърна със закачлива нотка в гласа си господин Паркър Пайн. — Трябва да бъдем внимателни.
Той продължи да разглежда вратовръзката и яката на мъртвия. Разкопча копчетата и махна яката. Погледна я и възкликна:
— Виждате ли това?
От вътрешната страна на яката имаше малко кръгло петно кръв.
Наведе се, за да разгледа още по-отблизо открилия се врат.
— Този човек не е убит с удар по главата, докторе — каза бързо той. — Бил е промушен в основата на тила. Можете да видите малката дупчица.
— Пропуснал съм я!
— Имали сте предварително изготвена версия — каза почти извинително господин Паркър Пайн. — Удар по главата. Лесно е да се пропусне такава рана. Тя едва се вижда. Едно бързо промушване с малък и остър инструмент и смъртта настъпи незабавно. Жертвата дори не може да извика.
— Стилет ли имате предвид? Мислите, че генералът…
— По общо мнение италианците и стилетите обикновено вървят ръка за ръка… Вижте, пристига някаква кола!