— Има ли някакво значение?
— Ни най-малко. Просто отговорете им нещо, те искат само това.
Господин Паркър Пайн се разочарова от Техеран. Намери го отчайващо модерен. Сподели го с хер Шлагал, пилота, на следващата вечер, когато случайно го срещна на входа на хотела. Следвайки едно свое хрумване, той го покани на вечеря и германецът прие.
Келнерът се засуети около тях и прие поръчките им. Донесе им храната и едва когато стигнаха етапа на la torte, някакъв лепкав шоколадов десерт, германецът каза:
— Значи, отивате в Шираз?
— Да. Ще пътувам до там със самолет, после до Испахан и накрая Техеран. Вие ли ще ме откарате със самолета до Шираз утре?
— О, не! Аз се връщам в Багдад.
— Отдавна ли сте тук?
— От три години. Нашата компания бе създадена едва преди три години. До този момент не сме имали нито един инцидент. Да чукна на дърво! — И той почука по масата.
Донесоха чашки гъсто и сладко кафе. Двамата мъже запалиха цигари.
— Първите ни пътници бяха две дами — върна се назад в спомените си германецът. — Две английски дами.
— Да? — подкани го господин Паркър Пайн.
— Едната беше млада дама от много знатно потекло, дъщеря на един от вашите министри. Не знам точно каква й е титлата, наричаха я лейди Естер Кар. Беше красива, много красива, но луда.
— Луда?
— Напълно откачена. Сега живее в Шираз, в една голяма къща. Носи източни дрехи. Не желае да се вижда с никакви европейци. Нима такъв живот би трябвало да води една млада дама с такова потекло?
— Имало е и други такива — отбеляза господин Паркър Пайн. — Например лейди Хестър Станхоуп…
— Но тази е луда — продължи пилотът. — Познава се по очите й. Такива бяха очите на командира на моята подводница по време на войната. Сега той е в лудница.
Господин Паркър Пайн се замисли. Помнеше добре лорд Мичълдевър, бащата на лейди Естер Кар. Беше работил под негово ръководство, докато той беше министър на вътрешните работи — едър рус мъж със засмени сини очи. Беше видял лейди Мичълдевър само веднъж — известна ирландска красавица — черни коси и теменужено сини очи. И двамата бяха красиви нормални хора, но все пак в семейство Кар имаше случаи на лудост. Появяваше се от време на време, през едно поколение. Той си помисли, че е странно хер Шлагал да заговори именно за това!
— А другата дама — запита между другото той.
— Другата дама… е мъртва.
Нещо в гласа на пилота накара господин Паркър Пайн да застане нащрек.
— И аз имам сърце — каза хер Шлагал. — Имам чувства. За мен тя бе най-красивата жена на света. Нали знаете как става, случва ви се изведнъж. Тя беше цвете, истинско цвете… — Той въздъхна дълбоко. — Отидох да ги видя веднъж… в къщата в Шираз, Лейди Естер ме покани. Моята малка, моето цвете, се страхуваше от нещо. Ясно го разбрах. После, когато се върнах от едно пътуване до Багдад, чух, че била починала. Мъртва… — Той направи пауза, след което замислено додаде: — Възможно е другата да я е убила. Луда е, уверявам ви.
Въздъхна отново, а господин Паркър Пайн поръча два бенедиктина.
— „Кюрасо“ е много приятен — каза келнерът и им донесе две чаши.
На следващия ден точно след пладне, господин Паркър Пайн видя за пръв път Шираз, Бяха прелетели над планински вериги, между които имаше тесни и безплодни долини. Навсякъде земята беше суха — пустош. После внезапно се появи Шираз — смарагдовозелено бижу в сърцето на пустошта.
Господин Паркър Пайн хареса Шираз, за разлика от Техеран. Примитивната обстановка на хотела не го отблъсна, нито пък вида на улиците.
Разбра, че е пристигнал по време на някакъв персийски празник. Фестивалът Нан Руц беше започнал предната вечер — петнадесетдневен период, в който персийците празнуват тяхната нова година. Господин Паркър Пайн се разходи по празните базари и излезе на откритата общинска земя от северната страна на града. Целият Шираз празнуваше.
Един ден той излезе от града. Беше ходил до гроба на поета Хафез и на връщане видя една къща, която го заплени. Беше цялата в сини, розови и жълти плочки, построена сред зелена градина с шадраван, портокалови дървета и рози. Това беше къщата на мечтите. Същата вечер той беше на вечеря с английския консул. Запита го за къщата.
— Възхитително местенце, нали? Построена е от един бивш богат губернатор на Луристан, който се възползвал добре от служебното си положение. Сега е собственост на една англичанка. Сигурно сте чували за нея. Лейди Естер Кар. Тя е съвсем побъркана. Изцяло е заприличала на местните жители. Не желае да има нищо общо нито с англичани, нито пък с английските обичаи.