— Млада ли е?
— Твърде млада, за да се прави на луда. На около тридесет години е.
— С нея е имало още една англичанка, нали? Една жена, която починала?
— Да, беше преди около три години. Всъщност случи се в деня, след като поех поста си тук. Беръм, моят предшественик, почина внезапно.
— Тя как умря? — попита рязко господин Паркър Пайн.
— Паднала от вътрешния двор или балкона на първия етаж. Била нещо като прислужница или компаньонка на лейди Естер, забравил съм вече какво точно. Както и да е, носила подносът със закуска и непредпазливо стъпила назад и паднала. Много тъжно. Нищо не могло да се направи. Разбила си черепа върху каменната настилка.
— Как се е казвала?
— Кинг, мисля, или беше Уилис? Не, Уилис е мисионерката. Била е доста хубаво момиче.
— Лейди Естер беше ли разстроена?
— Да… Не… Всъщност, не знам. Държеше се много странно и не можах изобщо да разбера. Тя е много… е, да кажем деспотично същество, ако разбирате какво точно искам да кажа. Направо ме уплаши с властното си поведение и тъмните очи, които сякаш хвърлят искри.
Той се засмя полуизвинително, сетне се вгледа любопитно в своя събеседник. Господин Паркър Пайн се бе взрял в празното пространство. Клечката, която току-що бе драснал, за да запали цигарата си, гореше забравена в ръката му. Изгоря до пръстите му и той я изпусна с вик от болката. След това видя учуденото изражение на консула и се усмихна.
— Моля да ме извините.
— Нещо се разсеяхте?
— Но намерих онова, което ми трябва — отвърна тайнствено господин Паркър Пайн.
Сетне заговориха по други въпроси.
Същата вечер на светлината на малка газена лампа, господин Паркър Пайн написа писмо. Доста се подвоуми как точно да го напише. Накрая то се получи много простичко:
Господин Паркър Пайн изказва своите почитания на лейди Естер Кар и си позволява да й съобщи, че ще бъде в хотел „Фарс“ през следващите три дни, в случай, че тя би желала да се посъветва с него.
Той приложи изрезка от вестник — известната обява:
Щастлив ли сте?
Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн…
„Това би трябвало да свърши работа каза си господин Паркър Пайн, когато се пъхна внимателно в доста неудобното легло. — Нека си помисля, тя е тук почти от три години. Да, би трябвало да свърши работа.“
Отговорът пристигна на следващия ден около четири часа. Донесе го слуга персиец, който изобщо не знаеше английски.
Лейди Естер Кар ще се радва, ако господин Паркър Пайн я посети в девет часа тази вечер.
Господин Паркър Пайн се усмихна.
Вечерта го посрещна същият слуга, който бе донесъл бележката. Преведоха го през тъмната градина и по външното стълбище, което водеше към задната страна на къщата. Там се отвори една врата, той мина през нея и се отзова във вътрешен двор или нещо като балкон, който сякаш гледаше направо към нощното небе. Край стената беше поставен голям диван и на него се бе излегнала странна фигура.
Лейди Естер беше облечена в източни дрехи. Човек можеше да предположи, че една от причините за нейното предпочитание към този начин на обличане се дължи на това, че те много подхождаха на ориенталската й красота. Консулът я бе нарекъл деспотична и тя наистина изглеждаше такава. Брадичката й беше вирната напред, а веждите — високомерно вдигнати.
— Вие ли сте господин Паркър Пайн? Седнете там.
Тя посочи с ръка купчина възглавници. На средния й пръст проблесна голям смарагд, инкрустиран с герба на нейното семейство. Господин Паркър Пайн си помисли, че й е наследство и навярно струва цяло състояние.
Той послушно се наведе, макар че беше малко трудно за човек с неговата фигура да седне грациозно на земята.
Появи се слуга и поднесе кафе. Господин Паркър Пайн взе чашката си отпи с удоволствие.
Домакинята беше придобила ориенталския навик да върши всичко бавно и спокойно, излегната на дивана. Не бързаше да започне разговора. Отпиваше от кафето си с полупритворени очи. Накрая заговори:
— Значи вие помагате на нещастните. Поне така твърдите в обявата си.
— Да.
— Защо ми я изпратихте? Може би по този начин набирате клиенти, докато пътувате?