В гласа й имаше нещо твърде обидно, но господин Паркър Пайн не обърна внимание. Той простичко отговори:
— Не. Представата ми за пътуване е свързана с отдаване на пълна почивка от работата.
— Тогава защо ми изпратихте обявата?
— Защото имам причина да вярвам, че сте нещастна.
Настъпи мълчание. Господин Паркър Пайн беше много любопитен как тя ще реагира на думите му. Трябваше й само минута, за да размисли. Сетне се засмя:
— Предполагам си мислите, че ако една жена напусне света и живее така както живея аз, откъсната от расата и от страната си, то тя непременно е нещастна! Тъга, разочарование — сигурно си мислите, че подобни чувства са ме довели в изгнание? О, как бихте могли да ме разберете? Там, в Англия, бях като риба на сухо. Тук съм самата себе си. Аз съм ориенталка в душата си. Обичам уединението. Осмелявам се да кажа, че вие не можете да го разберете. Навярно ви изглеждам… — подвоуми се за миг тя — … луда.
— Вие не сте луда — отвърна гостенинът.
Думите му прозвучаха много спокойно и убедително. Дамата го погледна с любопитство.
— Струва ми се обаче, че всички ме смятат за луда. Глупаци! На света има всякакви хора. Аз съм напълно щастлива!
— Но въпреки това ме поканихте да дойда тук — каза господин Паркър Пайн.
— Да си призная, беше ми любопитно да ви видя. — Тя се поколеба, но продължи: — Не желая да се върна в Англия, но въпреки това понякога ми се иска да чуя какво става там…
— В света, който сте напуснали?
Тя кимна.
Господин Паркър Пайн започна да разказва. Тонът му беше спокоен, убедителен и звучеше сърдечно. Когато искаше да подчертае нещо, гласът му леко се извисяваше.
Говореше за Лондон, за клюките в обществото, за известните мъже и жени, за новите ресторанти и нощни клубове, за срещите по време на конни състезания и лов, за скандалите в провинцията. Описваше дрехи, модата от Париж, малки магазинчета на не толкова модни улици, в които човек можеше лесно да се пазари.
Описа й театрите и кината, съобщи й последните филмови новини, разказа й за строежа на нова градина в покрайнините, говори й за електрически крушки и за градинарство, докато накрая стигна до подробно описание на Лондон вечер с трамваите, автобусите и забързаните тълпи, които се прибират след работния ден, за малките домове, които ги очакваха и за всичките онези характерни обичаи на английското семейство.
Господин Паркър Пайн превърна монолога си в истинско представление и го изпълни по забележителен начин, като разкри богатите си познания и демонстрира умението си да борави с фактите. Главата на лейди Естер клюмна. Високомерието в позата й изчезна. По страните й бяха започнали да се стичат сълзи и когато той свърши, тя изостави всякакви условности и се разплака открито.
Господин Паркър Пайн не каза нищо. Седеше и я наблюдаваше. Лицето му имаше спокойното и доволно изражение на човек, който е извършил експеримент и получил желаните резултати.
Тя най-сетне вдигна глава и с горчивина простена:
— Е, доволен ли сте?
— Мисля, че да, засега.
— Как ще го понеса? Как ще мога да го понеса? Никога да не се махна оттук! Никога да не видя близките си отново! — Стенанието й се изтръгна сякаш от дълбините на душата, й. После се овладя и ожесточено извика: — Е, няма ли да зададеш обичайния въпрос? Няма ли да кажете: „Щом толкова силно желаете да се върнете вкъщи, защо не го направите?“
— Не — поклати глава господин Паркър Пайн. — За вас това не е толкова лесно.
За пръв път в очите й се прокрадна искрица страх.
— Знаете ли защо не мога да се върна?
— Мисля, че да.
— Грешите — разтърси глава тя. — Никога няма да отгатнеш причината, поради която не мога да го направя.
— Аз не отгатвам — отбеляза господин Паркър Пайн. — Аз наблюдавам и преценявам.
Тя отново разтърси глава.
— Вие нищо не знаете!
— Виждам, че ще трябва да ви го докажа — каза учтива господин Паркър Пайн. — Лейди Естер, когато пътувахте насам от Багдад, предполагам, че сте използвали новата германски авиокомпания?
— Да.
— И сте летели с младия пилот, хер Шлагал, който по-късно дойде да ви посети тук.
— Да.
Последното „да“ прозвуча по различен начин. Бе изречен много по-нежно.
— Имахте приятелка, или компаньонка, която почина, нали? — Въпросът бе изречен със стоманен глас — студен и обвиняващ.