— Да, лейди Грейл — каза мис Макнотън и излезе.
Пътникът, който се бе качил в последната минута и бодеше очите на дамата, продължаваше да седи на стола на палубата. Беше с гръб към Луксор и се взираше през Нил към далечните златисти хълмове, блестящи над тъмната зелена ивица покрай реката.
Мис Макнотън му хвърли бърз преценяващ поглед, когато мина покрай него.
Намери сър Джордж в салона. Той държеше в ръка една огърлица и я разглеждаше с недоверие.
— Кажете ми, мис Макнотън, мислите ли, че тези камъни са подходящи?
Мис Макнотън хвърли бърз поглед към лаписа.
— Наистина са много хубави — отвърна тя.
— И мислите, че лейди Грейл ще бъде доволна да…
— О, не! Не бих казала подобно нещо, сър Джордж. Виждате ли, на нея нищо не би й доставило удоволствие. Това е истината. Между другото, тя ме изпрати при вас с поръчение. Иска да се отървете от пасажера.
Брадата на сър Джордж увисна.
— Как бих могъл да го направя? Какво да кажа на човека?
— Разбира се, че не можете да го направите. — Гласът на Елзи Макнотън беше бодър и учтив. — Ще й обясните, че нищо не може да се направи. И това ще бъде достатъчно — добави окуражително тя.
— Смятате ли, че ще е достатъчно? — Лицето му излъчваше комична трогателност.
Гласът на Елзи Макнотън прозвуча отново учтиво, когато тя каза:
— Не бива да взимате тези неща присърце, сър Джордж. Както знаете, тя има проблеми със здравето. Не вземайте думите й на сериозно.
— Наистина ли мислите, че тя е зле, сестра?
По лицето на сестрата премина сянка. Този път в гласа й прозвуча странна нотка.
— Да, аз… не ми харесва състоянието й. Но моля, не се тревожете, сър Джордж, не бива! Наистина не бива! — Тя му се усмихна приятелски и отмина.
В салона влезе Памела. Изглеждаше много апатична и студена в бялото си облекло.
— Здрасти, Нанкс!
— Здрасти, Пам, миличка.
— Какво държиш в ръката си? О, чудесни са!
— Толкова се радвам, че ти харесват. Мислиш ли, че леля ти ще бъде на същото мнение?
— Тя е неспособна да хареса каквото й да било. Не разбирам, защо си се оженил за тази жена?
Сър Джордж замълча. В главата му изникнаха спомени от низ неуспешни залагания на конни състезания, притискащи кредитори и една красива, но властна жена.
— Бедничкият! — съжали го Памела. — Предполагам, че е трябвало да го направиш. Но тя превърна живота и на двама ни в ад, нали?
— Откакто се разболя… — започна сър Джордж, но Памела го прекъсна:
— Тя не е болна! Не е болна истински. Винаги прави онова, което иска. Докато ти беше в Асуан, тя си живееше весело катода щурче. Мога да се обзаложа, че мис Макнотън знае, че тя се преструва.
— Не знам какво щяхме да правим без мис Макнотън — рече сър Джордж.
— Способна е — призна Памела. — Макар, че не си падам толкова по нея, колкото ти, Нанкс. О, разбира се, че си падаш. Недей да спориш с мен! Намираш я за чудесна. И в известен смисъл тя наистина е такава. Но е като черна кутия. Никога не знам какво мисли. Все пак успява да се справи чудесно със старата лисица.
— Виж какво, Пам, не можеш да говориш за леля си по този начин. Като оставим всичко друго настрана, тя се отнася много добре с теб.
— Да, плаща всичките ни сметки, нали? И въпреки това животът с нея е ад.
Сър Джордж премина на по-малко болезнена тема.
— Какво да правим с човека, който се качи на кораба? Леля ти иска да пътува сама.
— Е, това не може да стане — рече хладно Памела. — Този мъж е доста представителен. Казва се Паркър Пайн. Прилича ми на служител в държавния архив, ако изобщо има такава служби. Странно, струва ми се, че съм чувала името му. Базил. — Секретарят току-що се бе появил в салона. — Къде съм срещала името Паркър Пайн?
— На първата страница на вестник „Таймс“ колоната за лични обяви — отвърна незабавно младият мъж. — „Щастлив ли сте? Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн.“
— Виж ти! Страшно забавно! Можем да му разкажем всичките си проблеми, докато пътуваме към Кайро.
— Аз нямам такива — каза простичко Базил Уест. — Сега ще се спуснем по златния Нил и ще разгледаме храмовете — заедно. — Той бързо погледна към сър Джордж, който беше взел някакъв вестник.
Последната дума беше произнесена тихо като дихание, но Памела я разбра. Очите й се срещнаха с тези на Базил.
— Прав сте, Базил — каза закачливо тя. — Хубаво е да се живее.