— Благодарността не е нещо, което може да се получи по заявка, лейди Грейл.
— Глупости! — отсече дамата и продължи: — Казах ви, за това става въпрос! Открийте истината! Щом веднъж я науча…
Той я погледна с любопитство.
— Щом веднъж научите истината какво ще направите, лейди Грейл?
— Това си е моя работа! — Тя стисна силно устни.
Господин Паркър Пайн се подвоуми за момент, после каза:
— Моля да ме извините, лейди Грейл, но останах с впечатлението, че не сте напълно откровена с мен.
— Глупости! Казах ви съвсем точно какво желая да откриете.
— Да, но не и защо.
Очите им се срещнаха. Тя не издържа и първа отмести поглед.
— Мисля, че причината се вижда от само себе си — отсече тя.
— Не, защото не съм на ясно по един въпрос.
— И какъв е той?
— Какво искате да се окаже подозрението ви — вярно или невярно?
— Наистина прекалявате, господин Пайн! — Дамата стана трепереща от възмущение.
Господин Паркър Пайн леко кимна с глава.
— Да, но както разбирате, това не дава отговор на въпроса ми.
— Уф! — тръсна глава дамата. Думите явно не й стигаха да изрази гнева си. После излезе от залата.
Господин Паркър Пайн остана сам и се замисли. Беше толкова дълбоко погълнат от мислите си, че видимо се стресна, когато някой влезе и седна срещу него. Беше мис Макнотън.
— Върнахте се много бързо — промърмори той.
— Другите са още из храмовете. Казах, че ме боли главата и си тръгнах. — Тя изчака малко и попита: — Къде е лейди Грейл!
— Предполагам, че си почива в каютата.
— О, тогава всичко е наред. Не искам да разбере, че съм тук.
— В такъв случай не сте се върнали заради нея?
— Не. Дойдох да се видя с вас — поклати глава мис Макнотън.
Господин Паркър Пайн я погледна учудено. Медицинската сестра правеше впечатление на жена, напълно способна да се справя сама с проблемите си, без да търси помощ. Явно бе сгрешил.
— Наблюдавам Ви, откакто се качихме на кораба. Мисля, сте човек с богат опит и правилна преценка за всичко. Много ми е необходим съветът ви.
— И все пак, мис Макнотън, моля да ме извините, но не приличате на човек, който търси съвет от другите. Бих казал, че сте от хората, който разчитат на себе си.
— Обикновено, да. Но съм в много особено положение. — Тя се подвоуми за момент, сетне продължи: — Обикновено не говоря за пациентите си. Но този път мисля, че е необходимо. Господин Пайн, когато напуснахме Англия с лейди Грейл, за мен тя беше съвсем ясен случай. На обикновен език това означава, че на нея й нямаше нищо. Разбира се, не е съвсем вярно. Многото свободно време и пари наистина създават предпоставки за определени патологични състояния. Ако лейди Грейл трябваше да търка подове всеки ден и да се грижи за пет-шест дечица, щеше да бъде абсолютно здрава и много по-щастлива. — Господин Паркър Пайн кимна. — Като болнична сестра съм виждала много подобни случаи на нервни заболявания. На лейди Грейл й харесва да има разклатено здраве. Моята задача беше да не подценявам страданията й, да бъда колкото е възможно по-тактична и да се наслаждавам на пътуването, доколкото мога.
— Много разумно — съгласи се господин Паркър Пайн.
— Но господин Пайн, нещата вече не са същите. Страданието, от което се оплаква сега лейди Грейл, е истинско, а не въображаемо.
— Искате да кажете?
— Имам основание да подозирам, че някой трови лейди Грейл.
— От кога го подозирате?
— От последните три седмици.
— Подозирате ли… определена личност?
Тя сведе поглед. За пръв път в гласа й липсваше искреност, когато каза:
— Не.
— Ще го кажа вместо вас, мис Макнотън. Вие наистина подозирате една определена личност и това е сър Джордж Грейл.
— О, не, не! Не мога да допусна, че е способен на подобно нещо! Той е толкова чувствителен, прилича на дете. Не би могъл да действа като хладнокръвен убиец. — В гласа й се долови болезнена нотка.
— Но въпреки това сте забелязали, че винаги, когато сър Джордж отсъства, съпругата му се чувства по-добре и периодите на нейното заболяване съответстват на неговите завръщания. — Тя не отговори. — Каква отрова смятате, че се използва? Арсеник?
— Нещо от този род. Арсеник или антимон.
— А какви стъпки сте предприели?