Делфийският оракул
Госпожа Уилард Дж. Питърс изобщо не се интересуваше от Гърция. И ако трябваше да бъде честна пред себе си, не знаеше нищо за Делфи.
Духовна обител за нея бяха Париж, Лондон и Ривиерата. Беше жена, която обича живота по хотелите, но представата й за хотелска стая беше свързана с дебели меки килими, луксозни спални, изобилие от електрическо осветление, включително настолна лампа с абажур до леглото, неограничени количества топла и студена вода, и телефон до възглавницата, за да може човек да си поръча чай, храна, минерална вода или коктейл, както и да побъбри с приятелите си.
В хотела в Делфи нямаше нито едно от тези неща. Гледката през прозореца беше великолепна, леглото беше чисто, както и измазаните е вар стени. Имаше един стол, умивалник и скрин с чекмеджета. Вана можеше да се внесе с допълнителна поръчка, но ползването й се оказваше пълно разочарование, защото липсваше топла вода.
Госпожа Питърс смяташе, че би било интересно да може да каже: „Аз съм била в Делфи“ и положи много усилия да се заинтересува от миналото на Гърция, но се оказа много трудно. Статуите на древните гърци бяха все някак недовършени, липсваха им ту главите, ту краката, ту ръцете. Тайничко си каза, че предпочита да гледа красивия мраморен ангел с крила и всичко останало, който се издигаше върху гроба на покойния господин Уилард Питърс.
Но криеше дълбоко в себе си всички тези мисли от страх, че синът й Уилард би я презрял, ако разбере мнението й. Защото именно заради Уилард тя се намираше в момента в Делфи, в студената и неудобна стая, с навъсена прислужница и отвратителен шофьор на нейно разположение.
Уилард (доскоро го наричаха Уилард-младши, но той мразеше това допълнение) беше осемнадесетгодишният син на госпожа Питърс, когото тя обожаваше до безумие. Именно у него се бе появила тази странна страст към древното изкуство. Именно той, слабичък, блед, с очила и лошо храносмилане, бе увлякъл майка си в това пътуване из Гърция.
Посетиха Олимп, който й се стори тъжно сметище. Партенонът й хареса, но Атина беше направо отчайващ град. Пътуването до Коринт и Микена бе истинска мъка както за нея, така и за шофьора.
„Делфи — разсъждаваше нещастната госпожа Питърс, — се оказа последната капка, която преля чашата.“ Единственото нещо, което човек можеше да прави на това място, бе да се разхожда по пътя и да разглежда руините. А Уилард прекарваща по цели часове на колене, за да разчита старогръцки надписи.
— Мамо, слушай какво пише тук! Не е ли наистина великолепно? — питаше я той и прочиташе нещо, което за госпожа Питърс беше квинтесенция на тъпотата.
Тази сутрин Уилард бе излязъл рано, за да разгледа някакви византийски мозайки. Госпожа Питърс, която имаше инстинктивното предчувствие, че византийските мозайки няма да могат да я стоплят (както в буквален, така и в преносен смисъл), се извини и не отиде с него.
— Разбирам те, мамо — каза й Уилард. — Искаш да останеш сама и да поседиш в театъра или да отидеш на стадиона, да гледаш от високо и да се потопиш в атмосферата.
Точно така, скъпи! — рече госпожа Питърс.
— Знаех си, че това място ще те грабне! — възкликна екзалтирано Уилард и тръгна.
А сега госпожа Питърс с въздишка се готвеше да стане от леглото и да отиде на закуска.
Когато влезе в трапезарията там имаше само четирима души. Майка и дъщеря, които според госпожа Питърс бяха облечени в изключително странен стил, разговаряха за умението да се самоизявиш в танца. Един пълничък господин на средна възраст, който й бе подал куфара, когато слизаха от влака, казваше се Томпсън, и един мъж, също на средна възраст и с олисяла глава, който бе пристигнал предната вечер.
Този господин остана последен на масата за закуска и госпожа Питърс скоро завърза разговор с него. Беше добродушна жена и обичаше да си говори с хората, но господин Томпсън се държеше твърде обезсърчаващо. „Британска резервираност“ — определи поведението му госпожа Питърс. Майката и дъщерята я гледаха високомерно и се правеха на големи интелектуалки, макар че момичето намери общ език с Уилард.
Госпожа Питърс откри, че новопристигналият господин е много приятен човек. Имаше добри познания за местните хора, но не парадираше с тях и не се правеше на много учен. Съвсем приятелски й довери някои интересни подробности за гърците, които я накараха да започне да ги възприема като истински хора, а не само като част от отегчителна историческа книга.