Дали бандитите ще разберат положението й? Ще проявят ли разум? Дали ще изчакат?
Появи се прислужницата и госпожа Питърс ядосано я отпрати. Звънецът я призова на вечеря и нещастната дама се отправи към трапезарията. Хранеше се механично. Не виждаше никого. За нея залата беше сякаш празна.
Когато сервираха плодовете, пред госпожа Питърс поставиха бележка. В първия миг тя потрепери, но почеркът беше съвсем различен от онзи, който се опасяваше, че ще види. Буквите бяха изписани стегнато, излезли изпод ръката на английски чиновник. Разтвори бележката без особен интерес, но съдържанието я заинтригува:
Сега в Делфи не можете да се допитате до Оракула (тъй като вече го няма), но можете да се обърнете към господин Паркър Пайн.
Следваше забодена с карфица изрязана реклама от вестник, а в дъното на листа беше приложена снимка за паспорт. Беше на нейния плешив приятел от тази сутрин.
Госпожа Питърс прочете два пъти приложената изрезка:
Щастлив ли сте?
Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн…
Щастлива ли? Дали госпожа Питърс бе щастлива?… Господи, та нима можеше да има по-нещастен човек от нея? Сякаш някой бе откликнал на молитвите й!
Намери едно листче в чантата си и бързо написа:
Моля ви, помогнете ми! Бихте ли се срещнали с мен извън хотела след десет минути?
Постави листа в плик и каза на келнера да го отнесе на господина на масата до прозореца. Десет минути по-късно, загърната в кожено палто поради хладната вечер, госпожа Питърс излезе от хотела и тръгна бавно по пътя към руините. Господин Паркър Пайн я очакваше.
— Това, че вие сте тук, е направо Божия милост! — изговори едва-едва госпожа Питърс. — Но как узнахте, че се намирам в ужасна беда? Бих искала да разбера.
— По поведението ви, уважаема госпожо — отвърна мило господин Паркър Пайн. — Веднага се досетих, че нещо се е случило, но очаквам да ми обясните какво е то.
Госпожа Питърс се поколеба сетне решително му подаде писмото и той го прочете на светлината на джобното си фенерче.
— Хъм. Интересно! Забележително писание. В него има някой неща…
Но госпожа Питърс не беше в настроение да обсъжда писмото. Интересуваше я само какво да направи за Уилард. За нейния скъп и слабичък Уилард!
Господин Паркър Пайн й заговори успокоително. Описа й гръцките бандити като не толкова жестоки. Увери я, че сигурно ще бъдат много внимателни с пленника си, защото за тях той е потенциална златна мина. Постепенно успя да успокои госпожа Питърс.
— Но как трябва да постъпя? — проплака тя.
— Изчакайте до утре сутрин — посъветва я господин, Паркър Пайн. — Освен ако не предпочитате да отидете направо в полицията, разбира се.
Госпожа Питърс го прекъсна уплашено. Но тогава нейният скъп Уилард ще бъде убит незабавно!
— Мислите ли, че ще успея да си върна Уилард жив и здрав?
— Няма никакво съмнение — успокои я отново господин Паркър Пайн. — Въпросът е дали ще можете да си го върнете, без да платите десет хиляди лири.
— Искам си момчето!
— Да, да, разбира се — продължи той. — Впрочем, кой е донесъл писмото?
— Някакъв мъж, когото съдържателят не познава. Външен човек.
— А, ето една възможност! Може да се проследи човекът, който ще донесе писмото утре. Как ще обясните на хората в хотела отсъствието на сина ви?
— Не съм мислила.
— Питам се какво бихте могли да кажете — замисли се господин Паркър Пайн, после додаде: — Напълно естествено е да покажете, че се тревожите от отсъствието му. Сигурно ще изпратят доброволци да го търсят.
— А не мислите ли, че онези престъпници… — Тя се задави от ужас.
— Не, не. Докато не споменете на никого за отвличането и за откупа, те няма да му направят нищо лошо. В края на краищата, никой не може да очаква от вас, че ще приемете изчезването на сина ви без паника.
— Мога ли да оставя всичко на вас?
— Аз се занимавам точно с такива случаи — заяви господин Паркър Пайн.
Те тръгнаха обратно към хотела и почти се сблъскаха с една едра фигура.
— Кой беше това? — попита рязко господин Паркър Пайн.