Госпожа Питърс се намеси в разговора. Природата я бе дарила с висок глас и тя нарочно заговори още по-високо:
— О! — възкликна тя. — Сигурно ще е божествено да имам вила тук! Всичко е толкова естествено и непокътнато! Направо съм луда по това кътче! А Вие, господин Томпсън? Сигурно и вие сте луд по Делфи, щом търсите вила. За пръв път ли сте тук? Не ви личи…
Тя не спря, докато господин Паркър Пайн не се появи на вратата на офиса. Той лекичко й се усмихна в знак на одобрение!
Господин Томпсън бавно слезе по стъпалата и тръгна по пътя. Присъедини се към майката и дъщерята, на които изглежда им беше станало хладно, тъй като роклите им бяха без ръкави.
Всичко мина благополучно. Бижутерът пристигна точно преди вечеря в кола, пълна с туристи. Госпожа Питърс занесе огърлицата в стаята му. Той изсумтя одобрително. След това заговори на френски:
— Madame peut etre tranquille. Je reussirai9 — Той извади инструменти от малка чантичка и започна работа.
В единадесет часа господин Паркър Пайн почука на вратата на госпожа Питърс.
— Заповядайте! — подаде й той малка кожена торбичка. Тя надникна в нея.
— Моите диаманти!
— Тихо! Това е огърлицата с изкуствените камъни. Доста са добри, какво ще кажете?
— Чудесни са!
— Аристопулус е голям майстор.
— Мислите ли, че те няма да заподозрат подмяната?
— Как биха могли? Те знаят, че носите огърлицата. И ще им я дадете. Как ще заподозрат, че има някакъв номер?
— Да, според мен, тя е чудесна — подчерта отново госпожа Питърс, като върна огърлицата на господин Паркър Пайн. — Бихте ли я занесли вие? Или искам прекалено много от вас?
— Разбира се, че ще я занеса! Само ми дайте писмото, за да видя точно указанията. Благодаря ви! А сега, лека нощ, и bon courage. Момчето ви ще бъде при вас утре сутрин за закуска!
— О, как бих искала наистина да стане така!
Госпожа Питърс прекара ужасна нощ. Когато задремваше, присънваха й се кошмари, в които въоръжени бандити в бронирани коли стреляха по Уилард, а той тичаше от планината по пижама.
Беше благодарна, че се събуди. Най-после се показаха първите лъчи на слънцето. Тя стана и се облече. После седна и зачака.
В седем часа на вратата се почука. Гърлото на госпожа Питърс беше пресъхнало и тя отговори с усилие.
— Влезте.
Вратата се отвори и влезе господин Томпсън. Госпожа Питърс се вторачи в него. Онемя. Завладя я зловещо предчувствие за настъпваща беда. Но когато той заговори, тя се поуспокои, защото гласът му прозвуча делово и естествено. Имаше звучен и приятен глас.
— Добро утро, госпожа Питърс — поздрави той.
— Как смеете, господине! Как…
— Трябва да ме извините за необичайното посещение толкова рано сутринта — започна господин Томпсън. — Но разбирате ли, имам да ви предам нещо важно.
Госпожа Питърс се наведе напред и го загледа обвиняващо.
— Значи вие отвлякохте моето момче! А не някакви бандити!
— Определено не бяха бандити. Според мен това беше най-необмислената част от цялата история. Пълна липса на художествен усет.
В главата на госпожа Питърс се въртеше само една мисъл.
— Къде е синът ми? — попита настръхнала като настървена тигрица тя, а очите й гневно искряха.
— Всъщност — каза господин Томпсън, — той е пред вратата.
— Уилард!
Вратата се разтвори широко. Уилард, блед и брадясал, се притисна към гърдите на майка си. Господин Томпсън наблюдаваше доброжелателно сцената.
— Въпреки всичко — внезапно дойде на себе си госпожа Питърс и се обърна към него — ще ви съдя! Да, ще го направя!
— Не разбираш, мамо — обади се Уилард. — Този господин ме спаси.
— Къде беше?
— В една къща на върха на скалата. На една миля разстояние оттук.
— Госпожо Питърс — обърна се към нея господин Томпсън, — позволете ми, също така, да ви върна вашата собственост.
Той й подаде малко пакетче, завито в цигарена хартия. Опаковката се разви и се показа диамантената огърлица.
— Няма защо да се страхувате за малката торбичка с другите камъни, госпожо Питърс. — Господин Томпсън се усмихна. — Истинските камъни са на огърлицата. В кожената торбичка има отлични дубликати на скъпоценните ви камъни. Както каза вашият приятел, Аристопулус е добър майстор.