— Всичко, което казвате, е точно така — съгласи се майорът. — Не понасям скуката. Скуката и неспирните клюки за най-дребните неща от ежедневието на селцето. Но какво мога да направя? Извън пенсията ми не разполагам с много пари. Имам хубава къща близо до Кобам. Не мога да си позволя да ходя на лов и на риболов. Не съм женен. Съседите ми са чудесни хора, но не ги интересува нищо друго, освен онова, което става на острова.
— Накратко казано, смятате живота си за еднообразен — заключи господин Паркър Пайн.
— Дяволски еднообразен.
— Искате да преживеете вълнения, дори може би опасност? — попита Паркър Пайн.
Военният сви рамене.
— Такива неща не съществуват в нашата страна. Тук се интересуват само от компотите…
— Моля да ме извините — каза сериозно господин Паркър Пайн, — но в случая грешите. В Лондон има достатъчно опасности и вълнения, само да знаете къде да ги потърсите. Видели сте единствено повърхността на спокойния и приятен живот в Англия. Но той има и друга страна. Ако желаете, мога да ви я покажа.
Майор Уилбриъм погледна замислено домакина. В него имаше нещо успокояващо. Беше едър, да не кажем дебел мъж. Главата му бе с величествени размери и бе започнала да олисява. Носеше очила с големи диоптри, зад които проблясваха малките му очички. С целия си вид внушаваше сигурност.
— Но искам да ви предупредя — продължи господин Паркър Пайн, — че има елемент на риск.
Очите на военния светнаха.
— Това си е в реда на нещата! — възкликна той, след което направо запита: — А таксата ви каква е?
— Петдесет лири — заяви домакинът, — които се плащат предварително. Ако след един месец все още ви е скучно, ще ви върна парите.
Уилбриъм се замисли.
— Струва ми се справедливо — рече накрая той. — Съгласен съм. Ще ви дам чек още сега. — Написа го и му го подаде.
Господин Паркър Пайн натисна звънеца на бюрото си.
— Сега е един часът. Ще ви помоля да заведете една млада дама на обяд. — Вратата се отвори. — Маделин, скъпа, бих желал да те запозная с майор Уилбриъм, който ще те заведе на обяд.
Уилбриъм леко премигна, което не бе случайно. Девойката, която влезе в кабинета, беше чернокоса, с прекрасни очи и дълги черни мигли, свеж цвят на лицето, чувствени алени устни и замечтан израз на лицето. Изключително елегантните дрехи подчертаваха грациозните движения на тялото й. Тя беше съвършена от главата до петите.
— Ъ-ъ-ъ… очарован съм — промърмори майор Уилбриъм.
— Госпожица де Сара — представи я господин Паркър Пайн.
— Приятно ми е — промълви Маделин де Сара.
— Записах си адреса ви — подчерта господин Паркър Пайн. — Утре сутринта ще получите инструкциите ми.
Майор Уилбриъм и прекрасната Маделин излязоха от кабинета.
Маделин се върна в три часа.
Господин Паркър Пайн вдигна поглед към нея.
— Е? — попита я той.
Маделин поклати глава.
— Уплаши се от мен — каза тя. — Помисли ме за жената-вамп.
— Това и сам го разбрах — отбеляза господин Паркър Пайн. — Изпълнихте ли указанията ми?
— Да. Съвсем свободно обсъждахме хората от съседните маси. Неговият тип е русокоса, синеока, малко анемична и не много висока жена.
— Лесно е — рече господин Паркър Пайн. — Донесете ми вариант „Б“ и елате да видим с какво разполагаме в момента. — Прокара пръст по списъка, който му донесе момичето и се спря на едно име. — Фрида Клег. Да, мисля, че Фрида Клег ще свърши отлична работа. Ще трябва да се видя с госпожа Оливър.
На сутринта майор Уилбриъм получи бележка със следното съдържание:
Следващия понеделник в единадесет часа преди обяд отидете в Игълмаунт, улица „Фрайърс лейн“ в Хемпстед и потърсете господин Джоунс. Представете се като човек на компанията за превози „Туава“.