— Нищо не разбирам — промълви объркано госпожа Питърс.
— Ето какъв е случаят — започна господин Томпсън. — Вниманието ми беше привлечено от споменаването на едно име. Позволих си да последвам вас и вашия дебел приятел извън хотела и подслушах, признавам си го честно, изключително интересния ви разговор. Беше толкова показателен, че аз реших да го доверя на управителя на хотела. Той си записа номера, на който се обади вашият благовиден приятел и нареди, също така, на келнера да подслуша разговора ви в трапезарията вчера сутринта. Планът беше съвсем ясен. Станахте жертва на двама хитри крадци на бижута. Те знаеха всичко за диамантената ви огърлица. Проследили са ви. После отвлякоха сина ви, написаха онова доста смешно „бандитско“ писмо и направиха така, че да се доверите на главния организатор на заговора. По-нататък всичко щеше да бъде лесно. Добрият господин щеше да ви даде торбичката с изкуствените диаманти и да изчезне заедно с приятеля си. Вашият син нямаше да се появи тази сутрин и вие щяхте да полудеете. Отсъствието на приятеля ви щеше да ви накара да повярвате, че той също е бил отвлечен. Доколкото разбирам, те бяха уредили някой да отиде във вилата утре. Този човек щеше да открие сина ви и когато той се върне, може би щяхте изобщо да забравите за заговора. А дотогава престъпниците щяха да са далеч.
— А сега?
— О, сега са затворени на сигурно място. Погрижих се за това.
— Ама че престъпник! — Госпожа Питърс си припомни гневно как бе повярвала и се бе доверила на онзи човек. — Гаден, долен престъпник!
— Той изобщо не е стока — съгласи се господин Томпсън.
— Чудя се как успяхте да разберете всичко? — попита госпожа Питърс с възхищение. — Много умно от ваша страна.
— Не, не — поклати неодобрително глава той. — Когато човек пътува инкогнито и внезапно чуе името си, но не се обръщат към него…
Госпожа Питърс се втренчи в него.
— Кой сте ние?
— Аз съм Паркър Пайн — обясни господинът.