Подчинявайки се на нарежданията, в понеделник (който се случи официален празник) майор Уилбриъм се отправи към Игълмаунт, улица „Фрайърс лейн“. Той тръгна, но изобщо не стигна до там. Защото преди да открие адреса, се случи нещо.
Сякаш целият свят, мъже, жени и деца, пътуваха за Хемпстед. Тълпите увлякоха майор Уилбриъм и почти го задушиха в метрото. Едва успя да открие „Фрайърс лейн“.
Оказа се задънена и занемарена улица, с коловози от коли в калта. От двете й страни имаше къщи с дворове пред тях. Къщите бяха големи и навярно помнеха по-добри дни, но сега изглеждаха запуснати.
Уилбриъм тръгна по улицата, като се взираше в полуизтритите табели на портите. Внезапно чу шум, който го накара да застане нащрек. Беше нещо като задавен, приглушен вик.
Викът се чу отново. Този път му прозвуча като думата „Помощ!“. Идваше зад оградата на къщата, покрай която в момента минаваше.
Без да се подвоуми дори за миг, майор Уилбриъм блъсна разнебитената врата и се спусна безшумно по обраслата с бурени пътека. В храстите една девойка се бореше, за да се изтръгне от ръцете на двама огромни негри. Тя се защитаваше храбро, като се извиваше, въртеше и риташе. Единият негър затискаше с ръка устата й, въпреки яростните й усилия да се освободи.
Заети с момичето, чернокожите не забелязаха приближаването на Уилбриъм. Разбраха, че е до тях по силното кроше, което накара негъра, притискащ устата на момичето, да отхвръкне назад и да се сгърчи. Изненадан, другият пусна девойката и се обърна към него. Уилбриъм беше готов да го посрещне. Юмрукът му изфуча отново, негърът се сви и се свлече на земята. Майорът се извърна, за да посрещне първия нападател, който се приближаваше откъм гърба му.
Това ги отказа от битката. Вторият се претърколи и седна на земята. После се изправи и хукна към портата. Приятелят му го последва. Уилбриъм се спусна след тях, но промени намерението си и се върна при девойката, която се бе облегнала на едно дърво и тежко дишаше.
— О, благодаря ви! — успя да каже на пресекулки тя. — Беше ужасно…
Майор Уилбриъм най-после видя кого бе спасил. Беше бледа, хубава девойка със сини очи, на около двадесет и една години.
— О, какво ли щеше да стане, ако не бяхте дошли! — възкликна задъхано тя.
— Вече всичко е наред — успокои я Уилбриъм. — Но все пак ми се струва, че ще е добре да се махнем оттук. Възможно е двете приятелчета да се върнат.
На устните й се появи слаба усмивка.
— Не мисля, че биха се върнали. Особено след като така ги натупахте! О, бяхте направо великолепен!
Майорът се изчерви под топлината на нейния възхитен поглед.
— Няма нищо — измърмори малко неясно от вълнение той. — Как може да се случи подобно нещо посред бял ден! Може ли така да се обижда една дама? Вижте, ще можете ли да вървите, ако се хванете за ръката ми? Зная, че преживяхте ужасен шок.
— Вече съм добре — каза девойката, но въпреки това пое подадената й ръка. Все още трепереше. Когато стигнаха до вратата тя се извърна и погледна къщата. — Нищо не разбирам — продължи тя. — Къщата е абсолютно празна.
— Да, в момента е празна — съгласи се майорът, като вдигна глава и погледна затворените с капаци прозорци. — Всичко наоколо имаше запуснат вид.
— И все пак това е точно „Уайтфрайърс“. — Тя посочи полуизтритата табела на портата. — Трябваше да дойда именно тук.
— Сега не бива да се вълнувате — посъветва я Уилбриъм. — Скоро ще можем да вземем такси. Ще отидем някъде да изпием по едно кафе.
Стигнаха края на уличката и излязоха на една по-оживена улица. За щастие пред една от къщите току-що спря такси. Уилбриъм му махна с ръка каза на шофьора къде да ги откара и двамата се качиха в колата.
— Не говорете — рече й той. — Облегнете се назад и се отпуснете. Случи ви се нещо отвратително.
Тя му се усмихна с благодарност.
— Впрочем, ъ-ъ-ъ… казвам се Уилбриъм.
— Името ми е Клег, Фрида Клег.
Десет минути по-късно Фрида отпиваше от горещото кафе и се взираше с благоговение в своя спасител, който седеше на масата срещу нея.
— Всичко ми изглежда като насън — каза тя. — Един лош сън. — Раменете й потрепериха — А съвсем доскоро си мечтаех да ми се случи нещо, каквото и да било. О, не обичам приключенията!
— Разкажете ми какво се случи.
— Боя се, че за да ви обясня всичко, ще се наложи да ви разкажа за себе си.
— Превъзходна тема за разговор — отбеляза Уилбриъм с лек поклон.