— Аз съм сираче. Баща ми, той беше морски капитан, почина, когато бях на осем години, а пък майка ми — преди три години. Работя в града. Чиновничка съм във „Вакуум газ къмпани“. Една вечер миналата седмица, когато се прибрах в квартира си, ме очакваше един господин. Беше адвокат, някой си господин Рийд от Мелбърн. Държа се любезно и ми зададе няколко въпроса относно моето семейство. Обясни ми, че преди много години познавал баща ми. Всъщност, баща ми му бил възложил да се грижи за някои юридически въпроси от негово име. И тогава господинът ми съобщи целта на посещението си. „Госпожице Крег — каза той, — имам причини да предполагам, че вие може да се облагодетелствате в резултат от финансова сделка, която баща ви сключи няколко години преди да умре.“ Разбира се, много се учудих. „Малко вероятно е да знаете нещо по този въпрос — продължи той. — Мисля, че Джон Клег изобщо не гледаше сериозно на тази сделка. Обаче тя най-неочаквано се осъществи. Боя се обаче, че вие ще можете да предявите претенции само ако притежавате някои документи. Те вероятно са били сред вещите на баща ви и много е възможно да ги е унищожил, защото е решил, че не са били важни. Пазите ли някои негови документи?“ Обясних, че майка ми пазеше някои неща, останали от баща ми, в един стар моряшки сандък. Бях прегледала внимателно всичко, но не бях открила нищо интересно, „Вие едва ли бихте могли да оцените важността на подобни документи“ — каза ми с усмивка той. Отидох до сандъка, извадих документите, който бяха останали и му ги дадох. Той ги прегледа, но каза, че е невъзможно от пръв поглед да се прецени дали имат отношение към сделката. Пожела да ги вземе със себе си и каза, че ще ми се обади, ако открие нещо. С вечерната поща в неделя получих от него писмо, в което ми предлагаше да отида в дома му, за да обсъдим нещата. Беше написал адреса: Уайтфрайърс, „Фрайърс лейн“, Хемпстед. Трябваше да бъда там в единадесет без четвърт тази сутрин. Малко закъснях, докато открия къщата. Влязох бързо през портата и тръгнах по пътеката, когато онези ужасни мъже изскочиха от храстите и се нахвърлиха върху мен. Нямах време дори да извикам. Единият запуши с ръка устата ми. Успях да извия главата си и да извикам за помощ. За късмет, вие ме чухте. Ако не бяхте вие… — Тя спря. Погледът й беше по-красноречив от каквито и да било слова.
— Много се радвам, че се случих там. За Бога, как ми се ще да бях хванал двамата негодници… Предполагам, че не сте ги виждали преди?
Тя поклати глава.
— Какво означава това, според вас?
— Трудно е да се каже. Но поне едно е съвсем сигурно: сред документите на баща ви има нещо, което някой иска да вземе. Онзи човек, Рийд ви е разказал някаква измислена история, за да може да ги разгледа. Но онова, което е търсел, явно не е било сред тях.
— О! — възкликна Фрида. — Интересно. Когато се прибрах вкъщи в неделя, стори ми се, че някой е тършувал из вещите ми. Да ви кажа право, усъмних се, че хазайката е ровила в стаята ми просто от любопитство. Но сега…
— В такъв случай всичко е ясно. Някой се е вмъкнал в стаята ви, претърсил я е, но не е открил онова, което е търсил. Решил е, че вие знаете колко ценен е този документ и го носите в себе си. Затова е планирал нападението. Ако документът е бил у вас, той е щял да се сдобие с него. В противен случай е щял да ви отвлече и да се опита да ви накара да му кажете къде сте го скрили.
— Но какъв би могъл да е този документ? — проплака Фрида.
— Не зная. Но навярно му е много необходим, щом е готов да стигне до там, че да се опита да ви отвлече.
— Не е възможно!
— Хъм, не съм сигурен. Вашият баща е бил моряк. Пътувал е до далечни страни. Може да е попаднал на нещо, без да е подозирал колко е ценно.
— Наистина ли смятате така? — По бледите страни на девойката плъзна червенина от вълнение.
— Да, наистина. Въпросът е какво да правим сега? Предполагам, не желаете да отидете в полицията?
— О, не, моля ви!
— Радвам се, че мислите така. Не виждам с какво може да помогне полицията. Може да си навлечете само неприятности. Предлагам да ви заведа на обяд, след което да ви изпратя до квартирата, за да съм сигурен, че ще се приберете невредима. Сетне можем да потърсим документа. Разбирате ли, той трябва да е там някъде!
— Баща ми може да го е унищожил.
— Възможно е, разбира се. Но тези, които го търсят явно не са на такова мнение и това ни дава надежда.
— Как мислите, за какво би могло да се отнася? Някое заровено съкровище?
— По дяволите, защо пък не! — възкликна майор Уилбриъм. Момчешкото в него се разбуди и подскочи радостно от предположението. — А сега, госпожице Клег, да вървим да обядваме.